Агата Кристи - Възмездието

— Казахте ли нещо? — попита тя.

— Говорех си сама — отвърна мис Марпъл. — Чудех се дали мога да бъда безмилостна.

— Кой? Вие? — учуди се Чери. — Никога! Та вие сте самата доброта!

— Въпреки всичко — продължи мис Марпъл. — Струва ми се, че мога да бъда безмилостна, ако има истинска причина за това.

— И каква може да е тази причина?

— В името на справедливостта… — започна мис Марпъл.

— Добре подредихте Гари Хопкинс онзи ден — прекъсна я Чери, — когато го хванахте да мъчи котката си. И през ум не ми беше минавало, че вие можете да реагирате по този начин! Уплашихте го до смърт! Едва ли някога ще го забрави.

— Надявам се, че повече няма да измъчва котки!

— Е, поне ще гледа да не сте наоколо, ако реши да го прави — каза Чери. — Всъщност не съм никак сигурна, че не сте взели страха и на други малки момчета… като ви гледа човек с шала и хубавите неща, които плетете, ще си помисли, че сте кротка като агънце. Но ако ви предизвикат, можете да се държите и като лъв!

Мис Марпъл я изгледа със съмнение. Някак си не можеше да си представи себе си в ролята, която й отреждаше Чери. Дали някога… тя се замисли и си припомни различни епизоди от живота си… да, без съмнение от време на време мис Бишоп… Найт… (наистина повече не бива да забравя имената по този начин!). Но раздразнението й се бе проявявало единствено в иронични забележки. Лъвовете, предполага се, не прибягват до ирония. В един лъв няма нищо иронично. Лъвът скача. Лъвът реве. Използва ноктите си и къса големи парчета месо от жертвите си.

— Всъщност — каза тя гласно, — не мисля, че някога съм се държала така.

Същата вечер тя излезе да се поразходи в градината си в отново се замисли по този въпрос с обичайното за нея безпокойство. Може би видът на лехата с кученца й го припомни. Наистина, тя беше казвала на стария Джордж десетки пъти, че иска да има самo жълти кученца в градината си, не онези доста грозни червеникави цветя, които изглежда всички градинари харесват.

— Жълти кученца — каза мис Марпъл гласно.

Една жена, която минаваше по улицата покрай оградата, се обърна към нея и заговори:

— Моля? Стори ми се, че казахте нещо.

— Говорех си сама — отвърна мис Марпъл и се обърна, за да я погледне.

Не познаваше тази жена, а тя познаваше повечето хора от Сейнт Мери Мийд. Познаваше ги поне по лице, ако не лично. Тази жена беше пълна, с износена пола от груб туид и здрави селски обувки. Беше със смарагдовозелен пуловер и плетен вълнен шал.

— Боя се, че на моята възраст това се случва често — добави мис Марпъл.

— Хубава градина имате — каза жената.

— Сега не е много хубава. Когато можех сама да се грижа за нея…

— О, да. Разбирам ви напълно. Предполагам, че сте наели някой от онези… Наричам ги с най-различни думи, повечето груби… някой от онези застаряващи приятелчета, които си мислят, че знаят всичко за градинарството. Понякога настина знаят, но по-често си нямат и понятие. Идват, пият невероятни количества чай и от време на време отскубват по някой и друг плевел. Някои от тях наистина са приятни хора, но въпреки това могат да те ядосат порядъчно. Аз самата много обичам градинарството — добави тя.

— Тук ли живеете? — попита мис Марпъл с интерес.

— Да, у мисис Хейстингс. Тя ми е говорила за вас. Вие сте мис Марпъл, нали?

— О, да.

— При нея съм нещо средно между прислужничка и градинар. Името ми е Бартлет, между другото. Мис Бартлет. Всъщност там нямам много работа — продължи мис Бартлет. — Мисис Хейстингс предпочита едногодишни растения. Нищо, с което да се захванеш сериозно — при тази забележка мис Бартлет отвори уста и показа зъбите си. — Разбира се, върша и някои други дребни работи… Пазарувам и така нататък. Както и да е. Ако желаете, мога да отделям по час-два и за вашата градина. Струва ми се, че ще се справя по-добре от който и да било старец градинар.

— Работата тук не е тежка — каза мис Марпъл. — Предпочитам цветя. Не отглеждам зеленчуци.

— При мис Хейстингс има и зеленчуци. Не са красиви, но пък са необходими. Е, вече трябва да тръгвам.

Тя огледа мис Марпъл от главата до петите, сякаш искаше да запомни външния й вид, след това кимна и си тръгна.

Мисис Хейстингс? Мис Марпъл не помнеше жена с такова име. Със сигурност тази мисис Хейстингс не беше сред старите й приятелки и със сигурност не беше сред хората, за които се знаеше, че са запалени градинари. Вероятно живееше в някоя от новопостроените къщи в края на „Гибралтар роуд“. Миналата година в тях се бяха заселили няколко семейства. Мис Марпъл въздъхна, погледна още веднъж ядосано градинските кученца, забеляза няколко бурена, засърбяха я ръцете да ги изскубне — един-два избуяли паразита, които с удоволствие би унищожила — и най-накрая с още една въздишка, мъжествено устоявайки на изкушението, тя обиколи по пътеката и се прибра вкъщи. Мислите й отново се върнаха към мистър Рафиъл. Двамата, тя и той, бяха… как се казваше онази книга, която толкова често се споменаваше в младостта й? Кораби, отминаващи в нощта. Доста уместно, когато се замислиш. Кораби, които отминават в нощта… Тя бе отишла при него в нощта, за да го помоли не за да изиска от него помощ. Да настоява, да го убеди, че няма никакво време за губене. Той се бе съгласил, и веднага бе наредил каквото трябваше. Може би наистина тогава се бе държала като лъвица? Не, не. Нищо подобно. Тогава не изпитваше гняв. Просто трябваше да настоява за нещо, което бе абсолютно необходимо да се извърши незабавно. И той разбра.