Агата Кристи - Възмездието

— А — каза си мис Марпъл, — все пак е по-добре, отколкото онази… О, Боже! Сега пък беше забравила нейното име… мис… мис… Бишоп? Не, не мис Бишоп. О, Боже, никак не беше лесно.

Мислите й се върнаха отново към мистър Рафиъл и неговия… не, не беше Джонсън! Казваше се Джаксън, Артър Джаксън.

— О, Боже! — каза си мис Марпъл отново. — Никога не запомням имената както трябва! Разбира се, мислех за мис Найт, не за мис Бишоп! Защо реших, че е мис Бишоп?

„Следващия път, когато се замисля за нея, ще реша, кой знае още какво. А как се казваше приятната секретарка на мистър Рафиъл? О, да. Естер Уолтърс. Точно така. Какво ли е станало с нея? Дали е наследила някакви пари от него? Вероятно да.“

Спомни си, че мистър Рафиъл спомена нещо в тази връзка, или… о, Боже! Каква бъркотия наставаше в главата й, когато се опитваше малко по-точно да си припомни нещо! Естер Уолтърс. Онази история на острова й се бе отразила много зле, но всички очакваха, че тя ще превъзмогне последствията. Беше вдовица, нали? Мис Марпъл се надяваше, че Естер Уолтърс се е омъжила повторно — за някой добър, мил мъж с чувство за отговорност. Все пак това до известна степен й се струваше малко вероятно. Естер Уолтърс имаше удивителен талант да се привързва към неподходящи хора.

Мис Марпъл се замисли отново за мистър Рафиъл. Пишеше, че цветя не се приемат. Не че тя самата би си помислила да изпрати цветя, за мистър Рафиъл. Ако беше пожелал, той можеше да купи всички цветарници в Англия. И освен това отношенията им не бяха чак толкова близки. Не бяха приятели и не изпитваха някаква привързаност помежду си. Тогава те бяха… как беше думата, която й трябваше? Да… съюзници. Бяха съюзници за много кратко време. Много вълнуващо време. И той беше съюзник, какъвто си заслужаваше да имаш. Тя знаеше това. Знаеше го, когато в тъмната карибска нощ бе отишла при него. Спомняше си, че беше с онзи розов плетен шал… Как ги наричаха, когато беше млада? „Омайник“. Това беше думата. Онзи приятен розов вълнен шал за глава, който носеше, когато отиде при него, и той се засмя при вида й. А по-късно, когато, мис Марпъл се засмя при спомена, когато поиска от него да направи нещо, той престана да се смее и изпълни желанието й, а след това… Мис Марпъл въздъхна. Трябваше да признае, че всичко това я беше развълнувало немалко. И не беше казала нищо на племенника си и милата Джоан, защото в края на краищата те я бяха предупредили да не се занимава с такива неща, нали? Мис Марпъл поклати глава и промърмори тихо:

— Горкият мистър Рафиъл, Надявам се… да не се е мъчил.

Сигурно не е. Сигурно за него са се грижили добре платени лекари, давали са му обезболяващи средства, облекчавали са страданието му, доколкото е било възможно. Тогава на карибския остров той се мъчеше много. Почти непрекъснато имаше болки. Храбър човек.

Храбър човек. Тя съжаляваше за смъртта му, защото й се струваше, че макар мистър Рафиъл да беше болен, стар и инвалид, светът беше загубил нещо с неговата кончина. Тя нямаше представа как се е проявявал в бизнеса си. Предполагаше, че е бил безмилостен, груб, прекалено властен и агресивен. Много агресивен. „Но, добър приятел“ — мислеше тя. И някъде дълбоко в него се криеше някаква доброта, която той много внимаваше да не покаже на околните. Беше човек, когото тя уважаваше и от когото се възхищаваше. Е, съжаляваше, че се е споминал, надяваше се да не се е мъчил и краят му да е бил спокоен. Сега, без съмнение, щяха да го кремират и да поставят праха му в някоя голяма, красива мраморна урна. Тя дори не знаеше дали е бил женен. Никога не бе казвал дали има жена, никога не бе казвал дали има деца. Самотник? Или пък животът му е бил толкова запълнен, че не е имал време да се чувства самотен? Мис Марпъл се чудеше.

Този следобед тя мисли за мистър Рафиъл много време. След като се бе върнала в Англия, не беше очаквала някога да го види отново и наистина не го бе виждала. И въпреки това, имаше чувството, че във всеки момент би могла да се свърже с него. Ако той й се беше обадил и бе предложил да се срещнат, ако се бе почувствал по някакъв начин свързан с нея, заради човешкия живот, който бяха спасили заедно, или по някакъв друг начин… Свързан…

— Дали — промърмори мис Марпъл, ужасена при мисълта, — дали не ни свързва това, че и двамата сме безмилостни? Нима аз, Джейн Марпъл, мога да бъда безмилостна? Удивително! Никога досега не съм мислила за това. Струва ми се, че наистина би могла да бъдеш безмилостна…

Вратата се отвори и се показа една тъмна, къдрава глава. Беше Чери, наследничката на мис Бишоп… мис Найт.