Агата Кристи - Нула часът — развръзката

Как страдаше тогава при мисълта за Мона! А сега мислеше съвсем спокойно за нея. Винаги е била глупачка. Всеки, който я поухажва или й подхвърли някой и друг комплимент, можеше да й завърти главата. Беше много красива, наистина много красива, но без капчица ум в главата… Не за такава жена бе мечтал навремето.

Но за съжаление красотата бе празноглава… Тя бе и като неясен, фантастичен образ на жена, понесла се в нощта с разпуснат воал… Като изваян образ на жена на носа на кораб… но не толкова реална… съвсем нереална.

Изведнъж се случи нещо невероятно и крайно драматично. От нощния мрак изплува безплътен силует. Миг преди това го нямаше. Сега той бягаше, устремен към ръба на скалата. Силует, излъчващ красота и отчаяние, тласкан към самоубийство от преследващите го фурии! Страшен в своята безизходност. Той знаеше какво означава това…

Изскочи от сянката и сграбчи жената в мига, когато тя пристъпваше към бездната!

— Не, недейте… — изкрещя той неистово.

Имаше чувството, че е уловил птица. Тя се бореше безмълвно, после неочаквано притихна.

— Не скачайте — каза той решително. — Не си заслужава. За нищо на света. Дори да сте отчаяна и нещастна…

Жената издаде някакъв звук, който напомняше смях.

— Не сте отчаяна? Каква е тогава причината? — попита той изненадан.

Тя произнесе с плътен и топъл глас една-единствена дума:

— Страхът.

— Страхът? — Той бе толкова объркан, че я пусна и отстъпи крачка назад, за да я вижда по-добре.

В този миг осъзна, че тя казваше истината. Страхът бе преследвал стъпките й. Страхът бе превърнал милото й, интелигентно и бледно лице в бяла и бездушна маска. Страх бликаше от големите й очи. Попита недоверчиво:

— От какво се страхувате?

Тя отвърна толкова тихо, че той едва я чу.

— От бесилката…

Да, така беше казала. Той я изгледа изпитателно. Сетне отмести поглед към скалата.

— Затова ли?

— Да. Предпочетох бързата смърт вместо… — Притвори очи и потръпна.

Макуиртър мислено сглоби късчетата. Най-сетне каза:

— Лейди Тресилиън? Старата дама, дето бе убита? — После додаде с лек укор в гласа: — Вие трябва да сте госпожа Стрейндж, първата госпожа Стрейндж.

Тя кимна, но продължаваше да трепери.

Макуиртър говореше бавно и внимателно, като се опитваше да си спомни всичко, което бе чул. Слуховете се смесваха с фактите.

— Арестували са съпруга ви? Намерили са доста улики срещу него, но по-късно са разбрали, че уликите са били оставени нарочно от някого…

Замълча. Тя не трепереше вече. Стоеше и го гледаше като послушно дете. Той си помисли, че в поведението й наистина се долавя някакво покорство. Продължи:

— Разбирам… Да, разбирам какво е станало. Той ви е напуснал заради друга жена, нали? А вие сте го обичали… Затова… — Замълча. После добави: — Разбирам. И моята съпруга ме напусна заради друг…

— Неееее… не е… така — изрева диво тя, разперила ръце.

Той я прекъсна. Говореше решително и рязко:

— Сега се приберете у дома. Няма от какво да се страхувате. Чувате ли? Аз ще се погрижа да не ви обесят.

Мери Олдин лежеше на дивана в дневната. Главата й се пръскаше от болки и цялото тяло я болеше.

Дознанието се бе състояло предния ден и след формалната идентификация делото бе насрочено за следващата седмица.

На другата сутрин бе погребението на лейди Тресилиън. Одри и Кей бяха заминали за Солтингтън с колата, за да купят траурни дрехи. Тед Латимър бе тръгнал с тях. Невил и Томас Ройд бяха решили да се поразходят и Мери остана сама със слугите в къщата.

Старши инспектор Батъл и инспектор Лийч отсъстваха този ден и това също бе облекчение за нея. Тя имаше чувството, че сякаш някаква сянка се бе вдигнала. Те бяха любезни, доста приятни, но безкрайните им въпроси, постоянните тайни и многозначителни проверки и преценки на фактите действаха зле на нервите й. Старши инспекторът с ъгловатото лице сигурно вече бе проучил всеки инцидент, бе разпитал за всяка дума и дори за всеки жест през последните десет години.

Те си бяха отишли и бе настъпил покой. Мери си почиваше. Опитваше се да забрави всичко, всичко. Имаше желание само да лежи и да си почива.

— Извинете, госпожице…

На прага бе застанал Хърстъл и сякаш изпитваше неудобство.

— Един господин желае да ви види. Поканих го в кабинета.

Тя го погледна с недоумение и досада.

— Кой е той?

— Името му е господин Макуиртър, госпожице.

— Никога не съм чувала за него.

— Сигурно, госпожице.