Агата Кристи - Нула часът — развръзката

След малко Джоунс докладва:

— На дясната има отпечатъци, сър, на лявата няма.

— В такъв случай ни е необходима лявата. Отпечатъците върху дясната са на прислужницата, когато я е почиствала последния път. Лявата е била почистена по-късно.

— В кошчето имаше парче гласпапир — намеси се Джоунс. — Не мислех, че има значение.

— Защото не сте знаели какво да търсите. Сега внимавайте, обзалагам се, на каквото искате, че топката се отвинтва… да, така си и знаех.

След малко Джоунс подаде топката.

— Тежичка е — каза той, като я претегли в ръката си.

Лийч се наведе над нея и каза:

— Има нещо тъмно… върху резбата.

— Вероятно е кръв — каза Батъл. — Почистили са топката и са я лъснали, но петънцето върху резбата е останало незабелязано. Обзалагам се, че с това оръжие е бил разбит черепът на старата дама. Но трябва да установим още нещо. Вашата задача, Джоунс, е да огледате още веднъж къщата. Този път ще знаете точно какво да търсите.

Той даде набързо няколко указания. Отиде до прозореца и надникна навън.

— Нещо се жълтее в бръшляна. Това може да е още една част от загадката. Сигурен съм, че е.

В антрето Мери Олдин пресрещна старши инспектор Батъл.

— Мога ли да говоря с вас за момент, инспекторе?

— Разбира се, госпожице Олдин. Да влезем ли тук?

Той отвори вратата на трапезарията. Хърстъл бе вдигнал закуската.

— Искам да ви попитам нещо, инспекторе. Сигурно не смятате, не допускате, че това ужасно престъпление е извършено от някого от нас? Трябва да е бил някой чужд! Някой маниак!

— Може би не сте далеч от истината, госпожице Олдин. Ако не греша, думата маниак добре характеризира престъпника. Но не е външен човек.

Очите й бяха широко отворени.

— Мислите, че в този дом има луд?

— Вие си представяте някой със запенена уста и обърнати очи. Маниакът не изглежда така. Някои от особено опасните луди криминални престъпници изглеждат по-нормално от нас. Обикновено става дума за някаква мания. Някаква идея фикс, която е обсебила разума и го разрушава постепенно. Това са убедителни, разумни хора, които идват при вас и се оплакват, че ги преследват и шпионират, и понякога вие мислите, че всичко това е истина.

— Сигурна съм, че тук никой няма мания за преследване.

— Дадох го само като пример. Има и други форми на лудост. Но мисля, че който и да е извършил престъплението, е бил обсебен от единствената мисъл, която го е занимавала толкова дълго, че накрая всичко друго буквално е загубило смисъл и значение.

Мери потрепери и каза:

— Има нещо, което, струва ми се, трябва да знаете.

Тя спомена накратко за вечерята с господин Тревъс и за историята, която той бе разказал.

— И той каза, че би могъл да познае този човек? Впрочем жена или мъж? — запита с любопитство старши инспектор Батъл.

— Историята се отнасяше за някакво момче, но всъщност господин Тревъс не го каза изрично. Сега си спомням, че той дори заяви ясно, че няма да разкрие пола или възрастта.

— Така ли? Доста интересно. И можел да познае детето по някаква определена физическа особеност?

— Да.

— Може би по някакъв белег. Има ли белег някой тук?

Преди да отговори, Мери се поколеба:

— Не съм забелязала.

— Хайде, госпожице Олдин — усмихна се той. — Вие сте забелязали нещо. Ако е така, не мислите ли, че няма начин да не го забележа?

— Не съм… забелязала нищо подобно — поклати тя глава.

Но той видя, че тя бе озадачена и разстроена. Думите му очевидно я бяха навели на някаква много неприятна мисъл. Искаше му се да разбере за какво става дума, но опитът го бе научил, че ако в този момент я притиснеше, нямаше да постигне нищо.

Заговори отново за господин Тревъс.

Мери му разказа за трагичния ход на събитията през онази вечер. Известно време Батъл й задаваше въпроси. После каза тихо:

— Това е нещо ново за мен. Никога по-рано не съм се сблъсквал с такъв случай.

— Какво имате предвид?

— Никога не съм попадал на убийство, извършено само с помощта на табелка, закачена на асансьора.

Тя изглеждаше ужасена.

— Наистина ли мислите, че…

— Че е било убийство? Разбира се, че е било. Бързо оригинално убийство. Могло е, разбира се, да не успее, но е успяло.

— Само защото господин Тревъс е знаел…

— Да, защото е могъл да насочи вниманието ни към едно определено лице. Ние започнахме на тъмно. Но сега видяхме искрица светлина и с всяка изминала минута случаят става все по-ясен. Ще ви кажа нещо, госпожице Олдин. Това убийство е било запланувано предварително до най-малки подробности. И искам да запомните едно — нека никой не знае какво сте ми казали. Важно е. Не казвайте на никого.