Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Мисля, че е един от стиковете от чантата ми за голф — каза той. — Мога да ви кажа със сигурност след малко. Моля, последвайте ме.

Последваха го до голям шкаф под стълбището. Той отвори широко вратата му и пред смутения поглед на Батъл се разкри буквално планина от тенисракети. В същия миг той си спомни къде бе виждал Невил Стрейндж. Каза бързо:

— Виждал съм ви да играете в Уимбълдън, сър.

Невил извърна леко глава.

— О, така ли?

Отмести няколко ракети. Появиха се две чанти за голф, облегнати върху рибарски принадлежности.

— Само аз и жена ми играем голф — поясни той. — А стикът е мъжки. Да, точно така, мой е.

Бе измъкнал чанта, в която имаше най-малко дузина стикове. Инспектор Лийч си помисли: „Тия спортисти се мислят за кой знае какво. Не бих искал да му нося стиковете.“

— Това е един от стиковете на Уолтър Хъдсън от турнира Сейнт Есбърт — каза Невил.

— Благодаря ви, господин Стрейндж. С това изяснихме един от въпросите.

— Не разбирам как нищо не е изчезнало. Пък и не са влезли с взлом в къщата — в гласа на Невил звучеше недоумение и страх.

Батъл си помисли: „Всички са мислили за това…“

— Слугите — каза Невил — са напълно невинни.

— За прислугата ще говоря с госпожица Олдин — отвърна спокойно инспектор Лийч. — А вие дали не можете да ни информирате кои са адвокатите на лейди Тресилиън?

— Аскуит и Трелони — отвърна веднага той. — Сейнт Лу.

— Благодаря ви, господин Стрейндж. Ще трябва да се обърнем към тях за имуществото на лейди Тресилиън.

— Имате предвид кой ще наследи парите й?

— Точно така, сър. Завещанието и така нататък.

— Не зная нищо за завещанието — каза Невил. — Доколкото ми е известно, тя нямаше кой знае какво да завещава. Мога да ви разкажа за това, което притежаваше.

— Да, господин Стрейндж?

— Съгласно волята на покойния сър Матю Тресилиън парите остават на мен и на жена ми. Лейди Тресилиън живееше от дивидентите.

— О, така ли? — Инспектор Лийч го изгледа с любопитството на човек, който предвкусва скъпоценно попълнение в любимата си колекция. Този поглед накара Невил да потръпне нервно. Инспекторът продължи с подчертана доброжелателност: — Не знаете ли нещо за сумата, господин Стрейндж?

— Не мога да ви кажа със сигурност. Някъде към сто хиляди лири, струва ми се.

— Така ли? За всеки от вас?

— Не, общо за двамата.

— Разбирам. Доста значителна сума.

— Виждате ли, аз съм достатъчно богат, за да живея независимо, без да се опитвам да се настаня на мястото на мъртвец — каза Невил, кротко усмихнат.

Инспектор Лийч се престори на ужасен от факта, че е заподозрян в такова предположение.

Върнаха се в трапезарията и Лийч произнесе следващата си малка реч на тема взимане на отпечатъци от пръстите — просто една рутинна процедура, за да се изключат отпечатъците на хората от къщата сред оставените в спалнята на убитата.

Всички охотно се съгласиха, дори проявиха нетърпение да дадат отпечатъци от пръстите си. Отведоха ги в библиотеката, където ги очакваше сержант Джоунс.

Батъл и Лийч се заеха с прислугата.

От нея не можаха да научат кой знае колко. Хърстъл разказа как се заключва къщата и се закле, че сутринта нито една от ключалките не е била докосвана. Не са забелязали и следи от взлом. Той обясни, че на главната врата не било сложено резето, за да може да се отвори отвън с ключ. Била оставена така, защото господин Невил бил отишъл до Истърхед Бей и щял да позакъснее.

— Знаете ли в колко часа се е върнал?

— Да, сър. Мисля, че бе около два и половина. Стори ми се, че не беше сам. Чух гласове и после шум от потегляща кола. Чух да се затваря вратата и господин Невил се изкачи по стълбите.

— В колко часа снощи тръгна за Истърхед Бей?

— Към десет и двайсет. Чух го да затваря вратата.

Лийч кимна. За момента явно не можеше да се измъкне нещо повече от Хърстъл. Разпита и останалите. Всички бяха нервни и стреснати, но в дадената ситуация това бе естествено.

Лийч погледна въпросително чичо си, когато вратата се затвори след изпадналата в лека истерия кухненска прислужница, която бе завършила върволицата.

— Върни прислужницата, не онази с изпъкналите очи, а високата нацупена слугиня. Тя знае нещо — нареди Батъл.

Ема Уейлс бе смутена. Бе разтревожена от факта, че този път въпросите задаваше по-възрастният, висок и недодялан мъж.

— Искам само да ви дам един малък съвет, госпожице Уейлс — каза той любезно. — Безсмислено е да криете каквото и да било от полицията. Това ще ги настрои не твърде благосклонно към вас, ако разбирате какво искам да кажа.