Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Е, това вече е ваша работа — каза Лейзънби.

— Добър човек е нашият доктор — рече Лийч, когато лекарят излезе от стаята.

Двамата полицаи останаха сами. Бяха направили снимки и бяха свършили с измерванията. Вече знаеха всяка подробност за стаята, в която бе извършено престъплението.

Батъл кимна в отговор на забележката на племенника си. Изглежда, нещо го бе озадачило.

— Мислиш ли, че някой може да е държал този стик с ръкавици, след като отпечатъците от пръстите са били оставени?

— Не вярвам, както и ти самият — поклати Лийч глава.

— Искам да кажа, че не би могъл да хванеш стика, а още повече да го използваш, без да размажеш отпечатъците. А те не бяха размазани. Бяха съвсем отчетливи. Сам видя.

Батъл се съгласи.

— А сега ще помолим съвсем мило и любезно всички да ни позволят да вземем отпечатъци от пръстите им, разбира се, без да ги насилваме. И всички ще се съгласят, и после ще се случат някои неща. Или отпечатъците няма да съвпаднат, или…

— Или ще пипнем нашия мъж.

— Предполагам. Или може би жена.

Лийч поклати глава:

— Не, не е жена. Отпечатъците върху стика бяха мъжки. Прекалено големи за жена. Освен това престъплението не е извършено от жена.

— Не е — съгласи се Батъл. — Стилът е мъжки. Някой брутален тип, силен и малко глупав. Познаваш ли такъв човек в къщата?

— Още никого не познавам тук. Всички са се събрали в трапезарията.

Батъл тръгна към вратата.

— Да идем да хвърлим едно око. — Погледна през рамо към леглото, поклати глава и отбеляза: — Не ми харесва този звънец.

— Какво му е?

— Не се връзва. — И като отвори вратата, добави: — Питам се кой е искал да я убие? Наоколо щъкат безброй заядливи старици и си просят някой да ги цапардоса по главата. Тя не изглежда такава. Предполагам, че са я обичали. — Замълча за миг и попита: — Била е богата, нали? Кой ще наследи парите й?

Лийч схвана смисъла на думите му.

— Право в целта! Това трябва да е отговорът. Това трябва да разберем най-напред.

Докато слизаха надолу, Батъл разглеждаше списъка в ръката си. Прочете на глас:

— Госпожица Олдин, господин Ройд, господин Стрейндж, госпожа Стрейндж, госпожа Одри Стрейндж. Хм, май са доста представителите на семейство Стрейндж.

— Разбрах, че това са двете му жени.

Батъл вдигна вежди и измърмори:

— Синята брада, а?

Семейството се бе събрало около масата в трапезарията и се опитваше да се храни.

Старши инспектор Батъл изгледа любопитно обърнатите към него лица. Преценяваше ги по някакъв свой метод. Подходът му би ги изненадал, ако можеха да го узнаят. Той подхождаше към тях с абсолютно предубеждение. Нямаше значение, че законът сочеше като изходна точка презумпцията за невинност, докато не се докажеше обратното. Старши инспекторът гледаше на всеки, който бе свързан по някакъв начин с убийство, като на потенциален убиец.

Той изгледа Мери Олдин, застинала и пребледняла в началото на масата, до нея Томас Ройд, който тъпчеше лулата си, последва Одри, дръпнала стола си назад, с чаша кафе в дясната ръка и цигара в лявата, дойде ред на Невил, който изглеждаше зашеметен и объркан и се опитваше да запали цигара с треперещи пръсти, и накрая завърши с Кей, поставила лакти върху масата. Бледността на лицето й прозираше под грима.

Батъл си помисли: „Да предположим, че е госпожица Олдин. Изглежда хладнокръвен противник, начетена жена. Не е лесно да я изненадаш. Мъжът до нея е тъмна личност, има несигурна ръка, лице на покерджия, изглежда, страда от комплекс за малоценност. Предполага се, че тази е едната от съпругите, уплашена е до смърт. Чувства се неудобно с чашата кафе в ръка. А това е Стрейндж. Виждал съм го някъде. Паникьосал се е, нервите му не издържат. Червенокосото момиче е огън, със сатанински нрав. Твърд характер, съчетан с остър ум.“

Докато той ги преценяваше по този начин, инспектор Лийч произнесе краткото си слово. Мери Олдин представи всички по име. Тя завърши с думите:

— За нас, разбира се, случилото се е тежък удар, но сме готови, доколкото можем, да ви помогнем.

— Да започнем с това — каза Лийч, като посочи стика, — дали някой от вас знае нещо за този стик за голф?

Кей възкликна тихо:

— Какъв ужас! С това ли… — и млъкна.

Невил Стрейндж стана и заобиколи масата.

— Прилича на един от моите. Мога ли да го погледна?

— Сега вече може — позволи инспекторът. — Можете да го вземете.

Това кратко многозначително „сега“, изглежда, не направи впечатление на присъстващите. Невил огледа стика.