Агата Кристи - Нула часът — развръзката

Невил пристъпи напред и я улови за ръката.

— Млъкни, Кей. За бога! Тук не можеш да правиш сцени.

— Не мога ли? Ще видиш. Ще…

Хърстъл излезе на терасата. Лицето му бе съвсем безстрастно.

— Чаят е сервиран — съобщи той.

Съпрузите тръгнаха бавно към салона. Хърстъл отстъпи встрани, за да им стори път. На небето се скупчваха облаци.

В седем без петнайсет заваля. Невил наблюдаваше дъжда през прозореца на спалнята си. Не бяха разговаряли с Кей повече. След чая бяха избягвали да се срещат.

Вечерята бе тягостна и премина в мълчание. Невил беше потънал в размисъл. Кей бе покрила лицето си с необичайно количество грим. Одри седеше като застинал призрак. Мери Олдин полагаше неимоверни усилия да поддържа някакъв разговор и бе малко ядосана, че Томас Ройд не й помага. Хърстъл бе нервен и ръцете му трепереха, докато сервираше.

След вечеря Невил каза с престорена небрежност:

— Мисля да прескоча до Истърхед тази вечер, да поиграем с Латимър билярд.

— Вземи ключа, може да закъснееш — подсети го Мери.

— Благодаря, ще го взема.

Минаха в салона, където бе сервирано кафето. Включиха радиото и се заслушаха в новините, сякаш търсеха с какво да се поразсеят.

Кей, която още на вечерята демонстративно се прозяваше, каза, че предпочита да си легне. Имала главоболие.

— Взе ли аспирин? — попита я Мери.

— Да, благодаря.

Кей излезе от стаята.

Невил намери музика по радиото. Поседя мълчаливо на дивана. Нито веднъж не погледна Одри, изглеждаше плах и нещастен. Мери неволно изпита съжаление към него.

— Е — каза той най-сетне, като се изправи. — Ако ще ходя, време е да тръгвам.

— С колата ли ще отидеш или с ферибота?

— О, с ферибота. Няма смисъл да обикалям. Ще ми бъде приятно да се поразходя.

— Нали знаеш, че вали.

— Зная. Имам мушама.

Тръгна към вратата.

— Лека нощ.

В антрето към него се приближи Хърстъл.

— Бихте ли се качили при лейди Тресилиън, сър? Иска на всяка цена да ви види.

Невил погледна часовника си. Беше почти десет.

Той сви рамене и се заизкачва нагоре по стълбите, мина по коридора и почука на вратата на стаята на лейди Тресилиън. Докато чакаше тя да го покани да влезе, чу гласовете на останалите долу в антрето. Изглежда, тази вечер всички бяха решили да си легнат рано.

— Влез — каза лейди Тресилиън с ясен глас.

Невил влезе, като затвори вратата след себе си.

Възрастната дама бе готова за сън. Всички светлини бяха загасени, с изключение на нощната лампа до леглото й. Беше чела, но остави книгата. Погледна Невил над очилата. Погледът й бе някак заплашителен.

— Искам да говоря с теб, Невил — каза тя.

Невил се поусмихна.

— Да, учителко — покорно продума той.

Лейди Тресилиън не отговори на усмивката му.

— Има някои неща, Невил, които няма да допусна в дома си. Нямам желание да подслушвам ничии лични разговори, но след като ти и жена ти държите да правите скандали точно под прозореца на спалнята ми, не мога да не чуя за какво си говорите. Разбрах, че имаш намерение да се разведеш с Кей и по-късно да се ожениш отново за Одри. Това, Невил, е просто невъзможно, аз не искам и да слушам за подобни неща.

Той полагаше усилия да се въздържи.

— Извинявам се за сцената — каза лаконично. — Що се отнася до останалото, което спомена, това е моя лична работа!

— Не, не е. Ти се възползва от гостоприемството ми, за да се срещнеш с Одри, или в противен случай Одри се е възползвала от положението.

— Нищо подобно. Тя…

Лейди Тресилиън го прекъсна с вдигната ръка:

— Във всеки случай ти не можеш да направиш това, Невил, Кей е твоя жена. Тя има определени права, от които не можеш да я лишиш. По този въпрос съм изцяло на страната на Кей. Ти си забъркал кашата, ти трябва да я сърбаш. Имаш задължения към Кей, казвам ти това съвсем категорично…

Невил пристъпи напред и повиши глас:

— Това няма нищо общо с теб…

— Още нещо — продължи възрастната дама, без да обръща внимание на протеста му, — утре Одри напуска този дом…

— Не можеш да сториш това. Няма да го позволя…

— Не ми викай, Невил.

— Казвам ти, че няма да го допусна…

Някъде по коридора се затръшна врата…

Алис Бентам, прислужничката с очи като маслини, дотича развълнувана при готвачката госпожа Спайсър.

— О, госпожо Спайсър. Не зная какво да правя.

— Какво има, Алис?

— Става дума за госпожица Барет. Преди час й занесох чаша чай. Тя спеше дълбоко и аз не я събудих. Преди пет минути отново влязох при нея, защото тя не слезе долу, а чаят за нейно благородие е готов и трябва да се отнесе. Тя продължаваше да спи. Не мога да я събудя.