Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Зависима, но от предани хора, сигурен съм в това. Имате вярна прислужница, нали?

— Барет? Тази, която ви доведе. Утехата на моя живот! Вярна е като стар боен кон. Абсолютно предана. От години е с мен.

— Бих казал също, че е щастие да имате до себе си и госпожица Олдин.

— Прав сте. Щастлива съм с Мери.

— Роднина ли ви е?

— Далечна братовчедка. Едно от онези всеотдайни същества, които вечно жертват себе си за доброто на другите. Грижеше се за баща си — интелигентен, но ужасно придирчив мъж. Когато той почина, я поканих да живее с мен и благослових деня, в който тя дойде. Нямате представа колко ужасни са повечето компаньонки. Лекомислени, досадни същества. Подлудяват те със своята глупост. Стават компаньонки само защото не са годни за нищо друго. Прекрасно е да имаш Мери, тя е толкова начетена и интелигентна. Има ум като бръснач. Чела е много и задълбочено и с нея може да се разговаря на всяка тема. И е не само интелигентна, но и добра домакиня. Води домакинството отлично, прислужниците са доволни от нея. Справя се и с кавги, и с прояви на ревност. Не разбирам как успява. Предполагам, че се дължи на нейната тактичност.

— Отдавна ли е при вас?

— От дванайсет години, че и повече. Тринайсет или четиринайсет. Винаги е била утеха за мен.

Господин Тревъс кимна.

Неочаквано лейди Тресилиън попита, като го наблюдаваше през полуспуснатите си клепачи:

— Какво има? Тревожи ли ви нещо?

— Дреболия — отвърна той. — Чиста дреболия. Наблюдателна сте.

— Обичам да наблюдавам хората — поясни лейди Тресилиън. — Винаги усещах, когато нещо безпокоеше Матю. — Въздъхна и се отпусна на възглавниците. — Сега трябва да ви пожелая лека нощ. — Това бе кралско отпращане, нямаше нищо нелюбезно в него. — Много съм уморена. Но удоволствието за мен бе много голямо. Пак да дойдете.

— Ще се възползвам от милата покана. Надявам се, че не съм ви отегчил с приказки.

— О, не. Умората настъпва винаги неочаквано. Моля ви, преди да си тръгнете, позвънете вместо мен.

Господин Тревъс дръпна енергично шнура на старомодния звънец, в края на който висеше огромен пискюл.

— Истинска антика — забеляза.

— Звънецът ли? Не мога да търпя модерните електрически звънци. Половината от времето са повредени и само си правите труда да ги натискате! Този тук действа безотказно. Звъни в стаята на Барет на горния етаж. Звънецът виси над леглото й. Така тя идва веднага. Ако се забави, дърпам звънеца отново.

Когато господин Тревъс излезе от стаята, той чу за втори път звънеца и долови подрънкването му някъде над главата си. Погледна нагоре и забеляза шнура, който минаваше по тавана. Барет се спусна забързано по стълбите, мина край него и влезе при господарката си.

Господин Тревъс слезе бавно долу, без да се възползва от малкия асансьор. На лицето му бе изписано колебание.

Откри цялата компания в салона и Мери Олдин веднага му предложи партия бридж, но той отказа любезно с аргумента, че трябва да си тръгва.

— Моят хотел — поясни — е старомоден. Надали гостите се връщат след полунощ.

— Има много време дотогава, едва десет и половина е — опита се да го спре Невил. — Сигурно няма да заключат?

— О, не. Всъщност съмнявам се дали изобщо заключват през нощта. Затварят в девет, но вратата се отваря със завъртане на дръжката. Изглежда, местните хора са доста лековерни, но навярно имат основание да се доверяват на честността на съгражданите си.

— Естествено никой не заключва вратата си през деня — каза Мери. — Нашата остава широко отворена през целия ден, но нощем я заключваме.

— Как изглежда хотел „Балморъл Корт“? — попита Тед Латимър. — Сградата е необичайна, изглежда като грешка от средата на Викторианската епоха.

— Заслужава името си — каза господин Тревъс. — И има солидни викториански удобства. Удобни легла, добра кухня, просторни викториански гардероби. Огромни бани с махагонова облицовка.

— Не споменахте ли в началото, че нещо ви е раздразнило? — попита Мери.

— О, да. Предварително бях резервирал с писмо две стаи на партера. Имам болно сърце и изкачването по стълби ми е противопоказно. Когато пристигнах, бях възмутен, че стаите са заети. Вместо тях ми предоставиха две други (трябва да си призная, много приятни) на горния етаж. Възразих, но, изглежда, предишният наемател, който този месец е трябвало да замине за Шотландия, се е разболял и не е в състояние да освободи стаите.

— Предполагам, че е господин Лукън — каза Мери.