Агата Кристи - Нула часът — развръзката

Мислеше, че го е казала съвсем тихо, но думите й прозвучаха достатъчно високо, за да накарат господин Тревъс да се обърне и да я изгледа озадачено. Тя се изчерви и се засмя смутено.

— Казах гласно мислите си — поясни натъжено, — но той наистина ме ядосва. Толкова е бавен.

— Господин Стрейндж?

— О, не Невил. Томас Ройд.

Ройд тъкмо се канеше да тръгне, но Невил вече бе последвал Одри на терасата.

За миг господин Тревъс спря любопитен, лукав поглед на остъклената врата, после отново насочи вниманието си към танцуващите.

— Хубаво танцува този младеж, господин Латимър… така ли се казва?

— Едуард Латимър.

— Да, да, Едуард Латимър. Предполагам, че е стар приятел на госпожа Стрейндж?

— Да.

— И как изкарва прехраната си този… хм… толкова колоритен млад господин?

— Всъщност не зная точно.

— Наистина — в устата на господин Тревъс тази безобидна дума прозвуча доста многозначително.

Мери продължи:

— Отседнал е в хотел „Истърхед Бей“.

— Много приятно място — отбеляза той. След малко добави замислено: — Доста интересен овал на главата, оригинална извивка от темето към врата, която се крие донякъде от начина, по който подстригва косата си, но все пак доста необичайна. — След малко продължи още по-неясно: — Мъжът с такъв овал, когото срещнах последния път, получи десетгодишна присъда за брутално нападение над някакъв възрастен бижутер.

— Предполагам — възкликна Мери, — че не искате да кажете…

— О, съвсем не — възрази господин Тревъс. — Не ме разбрахте. Не искам да злепоставя вашия гост. Просто споменах, че един жесток и брутален криминален престъпник може да притежава външността на изключително очарователен и представителен младеж. Глупаво, но е така.

— Знаете ли, господин Тревъс — каза тя с любезна усмивка, — че малко ме плашите?

— Глупости, мила госпожице.

— Но е така. Вие сте… толкова наблюдателен.

— Очите ми — поясни господин Тревъс добродушно — са все още силни. — Помълча и после продължи: — Не мога да кажа в момента дали за зло или за добро.

— Защо да е за зло?

Възрастният мъж поклати глава със съмнение.

— Понякога можеш да попаднеш в сложна ситуация. Невинаги можеш да определиш точния ход на събитията.

Хърстъл се появи с поднос с кафе.

След като сервира кафето на Мери и стария адвокат, той се запъти към Томас Ройд в другия край на стаята. После по указание на Мери остави подноса върху ниската маса и излезе.

Кей подвикна през рамото на Тед:

— Само да довършим този танц.

Мери каза:

— Ще занеса кафето на Одри.

Тя тръгна към остъклената врата с чаша кафе в ръка. Господин Тревъс я последва. Тя спря на прага и той надникна през рамото й.

Одри седеше върху парапета в ъгъла на терасата. В ярката лунна светлина красотата й се бе пробудила — красота, родена не от цветове, а от контури. Грациозна глава, изящна линия от скулите към ухото, нежно изваяни брадичка и устни и тесен прав нос. Красотата й щеше да се съхрани и когато Одри Стрейндж се превърнеше в старица. Изяществото на тази жена нямаше нищо общо с покриващата я плът — костите раждаха нейната красота. Роклята с пайети, която бе облякла, подчертаваше излъчването й на лунната светлина. Тя бе притихнала, а Невил стоеше и гледаше.

— Одри — пристъпи той към нея. — Ти…

Тя промени позата си, после скочи с лекота на крака и докосна ухото си с ръка.

— О, обицата ми… сигурно съм я загубила.

— Къде? Дай да погледна…

Двамата се наведоха непохватно и развълнувано и се сблъскаха. Одри отскочи. Невил възкликна:

— Чакай за секунда, копчето на маншета ми се заплете в косата ти. Не мърдай.

Тя остана неподвижно, докато той се ровеше в косите й.

— О, оскуба ме. Колко си непохватен, Невил. Побързай.

— Съжалявам. Пръстите ми… се схванаха.

Лунната светлина бе достатъчно ярка, за да забележат двамата наблюдатели онова, което Одри не можеше да види — треперещите ръце на Невил, докато се опитваше да освободи кичура светла, сребриста коса.

Но и Одри трепереше, сякаш изведнъж бе почувствала студ.

Мери Олдин трепна от тихия глас зад гърба й.

— Извинявай…

Томас Ройд мина зад тях и излезе навън.

— Да помогна ли, Стрейндж? — попита той.

Невил се изправи и се отдръпна от Одри.

— Всичко е наред. Справих се.

Той бе силно пребледнял.

— Ще изстинеш — каза Томас на Одри. — Влез и пийни кафе.

Тя се прибра с него, а Невил се обърна и се загледа в морето.

— Тъкмо ти носех кафето — каза Мери. — Но може би е по-добре, че влезе.