Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Тук си от двайсет и четири часа — каза тя. — Какво мислиш за ситуацията у нас?

— Ситуацията?

— Не се прави на глупак. Правиш го нарочно. Много добре разбираш какво имам предвид. Вечният триъгълник, който се настани под моя покрив.

Томас отбеляза предпазливо:

— Изглежда доста конфликтна.

Лейди Тресилиън се усмихна лукаво.

— Ще ти призная, Томас, че добре се забавлявам. Това стана не по мое желание, всъщност направих всичко възможно да го предотвратя. Невил бе упорит. Все настояваше да събере двете заедно, а сега сърба това, което надроби!

Томас Ройд се размърда на стола си.

— Звучи забавно — каза.

— Обясни се — отсече лейди Тресилиън.

— Не знаех, че Стрейндж е такъв.

— Любопитно е, че и ти го казваш. Защото и аз мисля така. Не е характерно за Невил. Подобно на повечето мъже той предпочита да избягва и неприятностите. Отначало подозирах, че идеята не е била негова, но ако е така, не виждам чия би могла да бъде. — Замълча и после каза, извисявайки глас: — Не е възможно да е на Одри, нали?

— Не, не е на Одри — побърза да отговори Томас.

— Не мога да допусна също, че е хрумнала на тази нещастница Кей. Освен ако не е забележителна актриса. Знаеш ли, почти започнах да я съжалявам.

— Не я обичаш твърде, нали?

— Не. Тя е празноглава и неуравновесена. Но както казах, започвам да я съжалявам. Блъска се като нощна пеперуда около запалена лампа. Няма представа какво оръжие трябва да използва. Лошо възпитание, лоши маниери, детска недодяланост — всичко това не влияе добре на мъже като Невил.

— Мисля, че Одри се намира в трудно положение — вметна тихо Томас.

Лейди Тресилиън го стрелна с поглед.

— Винаги си бил влюбен в Одри, нали, Томас?

Той отговори съвсем спокойно:

— Мисля, че да.

— Всъщност от дете.

Той кимна.

— Но се появи Невил и ти я измъкна изпод носа, нали?

Той се раздвижи неспокойно на стола.

— Е, винаги съм знаел, че нямам шанс.

— Пораженец — отсече лейди Тресилиън.

— Аз съм скучен.

— Глупак.

— Бедният добричък Томас! Така си мисли за мен Одри.

— Верният Томас — каза лейди Тресилиън. — Това бе прякорът ти, нали?

Той се усмихна при спомена за детството, изплувал при тези думи.

— Странно! От години не съм го чувал.

— Сега това може да се окаже на място. — Тя посрещна погледа му спокойно и замислено. — Предаността е качество, което човек може да оцени по достойнство, ако е преживял толкова много колкото Одри. Всеотдайната преданост за цял живот, Томас, понякога бива възнаградена.

Той сведе поглед, пръстите му стискаха лулата.

— С тази надежда се върнах у дома — каза.

— Ето ни и нас — обади се Мери Олдин.

Хърстъл, старият иконом, избърса чело. Когато влезе в кухнята, готвачката госпожа Спайсър го попита защо изглежда така.

— Ако трябва да бъда откровен, не мисля, че бих могъл да се чувствам добре — каза Хърстъл. — Не зная дали мога да се изразя така, но всичко, което напоследък се говори и се върши в този дом, не е истинско, ако разбираш какво искам да кажа.

Госпожа Спайсър явно не го разбра и той продължи:

— Когато тази вечер всички седнаха на масата, госпожица Олдин каза: „Ето ни и нас“, и това ме натъжи. Представих си някакъв дресьор, влязъл в клетка с диви животни, и в този момент вратата на клетката се е захлопнала. Изведнъж почувствах, сякаш всички сме попаднали в капан.

— Боже, господин Хърстъл! — възкликна госпожа Спайсър. — Сигурно сте хапнали нещо неподходящо.

— Не е от храносмилането. Всички са напрегнати. Преди малко външната врата се затръшна и госпожа Стрейндж, нашата госпожа Стрейндж, госпожа Одри, подскочи, сякаш я бяха ударили. А и това мълчание. Всички са особени. Сякаш се страхуват да говорят. После неочаквано всички се оживяват и започват да разправят неща, които сякаш току-що са им хрумнали.

— Това стига човек да се чувства объркан — съгласи се госпожа Спайсър.

— Две госпожи Стрейндж в къщата. Мисля, че това не е благоприлично.

А в трапезарията продължаваше да тегне онази тишина, за която говореше Хърстъл.

Мери Олдин си наложи да се обърне към Кей и да каже:

— Поканих вашия приятел господин Латимър утре на вечеря!

— О, чудесно — възкликна тя.

— Латимър? Тук ли е Латимър? — попита Невил.

— Отседнал е в хотел „Истърхед Бей“ — каза Кей.

— Някоя вечер можем да наминем при него и да вечеряме тримата заедно — предложи Невил. — До колко часа се движи фериботът?

— До един и половина — отговори Мери.