Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Страх ли? — Изненадата в гласа му я накара да се овладее и тя се засмя неспокойно.

— Звучи абсурдно… Но това имах предвид преди малко. Твоето идване ще ни се отрази добре. Ще ни разсее. Ето… пристигнахме.

Бяха излезли от последния завой. Гълс Пойнт бе построен върху скалисто плато и гледаше към реката. Отляво на къщата се намираха градините и тенискортът. Модерната постройка на гаража бе оттатък къщата, нагоре по шосето.

— Ще паркирам колата и ще се върна. Хърстъл ще се погрижи за теб — каза Мери.

Хърстъл, възрастният иконом, поздрави Томас като стар приятел.

— Много се радвам да ви видя, господин Ройд, след толкова години. Нейно благородие също ще се радва. Настанен сте в източната стая, сър. Мисля, че ще намерите всички в градината, или желаете първо да се оттеглите в стаята си?

Томас поклати глава. Приближи се към прозореца в салона с изглед към терасата. Постоя там малко, като остана незабелязан.

На терасата имаше само две жени. Едната бе седнала на края на парапета и съзерцаваше водата. Другата не я изпускаше от очи.

Първата бе Одри, другата сигурно беше Кей Стрейндж. Кей не знаеше, че я наблюдават, и не се опитваше да скрие чувствата си. Томас Ройд не бе наблюдателен човек, що се отнасяше до жените, но не му убягна, че Кей не обича Одри.

А самата Одри гледаше към реката и, изглежда, или не осъзнаваше присъствието на другата, или то й бе безразлично.

Томас не я бе виждал от седем години. Сега я разглеждаше много внимателно. Дали се беше променила и в какво отношение?

Реши, че се е променила. Бе по-слаба, по-бледа, изобщо по-прозрачна, но имаше и още нещо, което не можеше да определи. Сигурно се владееше великолепно, бе непрестанно бдителна и напълно осъзнаваше всичко около себе си. Помисли си, че изглежда като човек, който има някаква тайна. Но каква? Знаеше малко за преживяното от нея през последните години. Очакваше да забележи следи от страдание и безнадеждност, но това бе нещо друго. Тя бе като дете, което криеше упорито съкровището си в ръка и с това привличаше вниманието.

После насочи погледа си към другата — момичето, което сега бе жена на Невил. Наистина бе красива. Мери Олдин имаше право. Помисли си, че бе твърде опасна. Каза си: „Не бих я оставил близо до Одри с нож в ръка…“ И все пак защо мразеше първата жена на Невил? Всичко бе свършило. Одри не принадлежеше към сегашния им живот.

На терасата се разнесоха стъпките на Невил, който се появи иззад ъгъла на къщата. Бе запъхтян и носеше някакво илюстровано списание.

— Ето ви „Илъстрейтед Ревю“. Не намерих друго…

В този миг се случиха едновременно две неща.

— О, добре, дай ми го — настоя Кей.

А Одри, без да се обръща, протегна разсеяно ръка. Невил бе спрял между двете жени. Бе объркан. Преди да каже нещо, Кей възкликна и в гласа й прозвуча истерична нотка:

— Искам го! Дай ми го! Дай ми го, Невил!

Одри Стрейндж трепна, обърна се, прибра ръката си и промълви малко смутена:

— Съжалявам. Мислех, че говориш на мене, Невил.

Томас Ройд забеляза, че вратът на Невил Стрейндж почервеня. Той направи три крачки към Одри и й подаде списанието. Тя каза колебливо, все по-объркана:

— Но…

Кей грубо бутна стола. Изправи се, обърна се и се запъти към салона. Ройд не успя да се отдръпне и тя се блъсна в него.

Уплахата я накара да се съвземе. Погледна го и се извини. Той разбра защо не го бе забелязала — в очите й имаше сълзи. Помисли си, че това са сълзи от яд.

— Здравейте — каза тя. — Кой сте вие? О, разбира се, човекът от Малая!

— Да — отвърна Томас. — Аз съм човекът от Малая.

— Иска ми се да съм в Малая — заяви Кей, — където и да е, но не и тук! Ненавиждам тази проклета, скапана къща! Ненавиждам всички тук!

Сцените винаги смущаваха Томас. Той наблюдаваше Кей внимателно и промърмори неспокойно:

— Хм… хм…

— Ако не внимават — каза Кей, — ще убия някого! Или Невил, или онази бледолика котка отвън!

Стрелна се край него и излезе, блъскайки вратата.

Томас Ройд остана като вцепенен. Не знаеше как да постъпи, но бе доволен, че младата госпожа Стрейндж си е отишла. Стоеше, вперил поглед във вратата, която тя затръшна толкова енергично. Новата госпожа Стрейндж бе като тигрица.

Сянката на Невил Стрейндж премина край прозореца, а после самият той прекоси стъклената веранда. Дишаше ускорено. Поздрави Томас:

— О… а, здравей, Ройд. Не знаех, че си пристигнал. Да си виждал жена ми?

— Преди секунда мина оттук.

Невил последва жена си. Изглеждаше ядосан.