Агата Кристи - Нула часът — развръзката

Лорд Корнъли чакаше. Макуиртър не отговори.

— Е, човече, мога ли да разчитам изцяло на вас?

Макуиртър каза сухо:

— Ако ви отговоря, че можете, това не означава нищо.

Лорд Корнъли се изсмя.

— Ще стане. Вие сте човекът, когото търсех. Познавате ли Южна Америка?

Той се впусна в подробности. След час и половина Макуиртър стоеше на улицата. Бе получил интересна и изключително добре платена работа, работа, която обещаваше бъдеще.

Съдбата му се бе понамръщила, но отново бе решила да му се усмихне. Той нямаше желание да отвърне на усмивката й. Не изпитваше възторг, въпреки че чувството му за хумор бе сериозно провокирано, като си спомни за разговора преди малко. Недоволството на предишния му работодател фактически му бе дало сегашното преимущество и това донякъде бе справедливо.

Предполагаше, че е късметлия. Не че го бе грижа! Връщаше се към живота без ентусиазъм, дори с неприязън към постоянството на ежедневието. Преди седем месеца се бе опитал да прекъсне живота си. Чистата случайност се бе намесила, но той не изпитваше особена благодарност. Вярно, че в момента нямаше желание да се самоубива. Този етап бе отминал завинаги. Признаваше, че човек не може да се раздели с живота си хладнокръвно. Това бе възможно само в миг на крайно отчаяние, мъка, безнадеждност или страст. Не можеш да се самоубиеш само защото си решил, че животът ти е безкрайна върволица от скучни дни.

Общо взето, бе доволен, че работата му щеше да го отведе от Англия. В края на септември трябваше да отплава за Южна Америка. През предстоящите няколко седмици щеше да стегне екипировката и да се свърже с донякъде сложно изградените поделения на търговията.

Но преди да напусне страната, щеше да има една седмица отпуск. Питаше се какво да прави през тази седмица. Да остане в Лондон? Да замине някъде?

Една мимолетна мисъл се стрелна в съзнанието му. Солткрийк?

„Адски ми се ще да отида там — си каза Макуиртър. — Ще бъде дяволски забавно.“

— И тряс! Отпускът ми отива по дяволите — каза старши инспектор Батъл недоволно.

Госпожа Батъл бе разочарована, но като съпруга на дългогодишен полицейски служител бе научена от живота да приема философски разочарованията.

— Добре, де — каза тя. — Нищо не може да се направи. Предполагам, че случаят е интересен.

— Не е от онези, които се помнят — отвърна старши инспектор Батъл. — Стройните и високи момчета от външно министерство са вдигнали шум и сега се щурат и само повтарят: „Шт… шт…“ Нещата доста лесно ще се изяснят и ще бъде запазено доброто име на всички. Не е от онези случаи, за които бих споменал в мемоарите си, ако изобщо някога оглупея дотолкова, че реша да се отдам на писане.

— Бихме могли да отложим отпуската си — каза колебливо госпожа Батъл, но съпругът й я прекъсна решително:

— В никакъв случай. Ти заминаваш с момичетата в Бритлингтън. Стаите са резервирани от март и ще е жалко да ги изпуснем. Ще ти кажа какво ще направя. Когато това тук свърши, ще дойда и ще прекарам една седмица с Джим.

Джим, инспектор Джеймс Лийч, бе племенник на старши инспектор Батъл.

— Солтингтън е съвсем близо до Истърхед Бей и Солткрийк — продължи той. — Ще мога да поема глътка морски въздух и да се натопя в студената вода.

Госпожа Батъл измърмори:

— По-скоро ще те подмами да му помогнеш за някой случай!

— По това време на годината при тях не се случва нищо, освен някоя жена да задигне някоя дреболия от магазина „Улуърт“. Пък и Джим е добър полицай, няма нужда от наставления.

— Вярвам, че всичко ще се уреди, но все пак е жалко — каза госпожа Батъл.

— В такива моменти Той ни изпитва — увери я съпругът й.

Когато Томас Ройд слезе от влака в Солтингтън, на перона го очакваше Мери Олдин.

Той я помнеше смътно и сега бе приятно изненадан от нейния енергичен и уверен вид.

— Радвам се, че те виждам, Томас — обърна се тя към него по име. — След толкова години.

— Много мило от твоя страна, че ме посрещаш. Надявам се, че не съм ви притеснил.

— Никак. Напротив. Добре си дошъл. Това ли е носачът? Кажи му да изнесе чантите оттук. Паркирала съм колата съвсем накрая.

Натовариха чантите във форда. Мери седна зад волана, а Ройд се настани до нея. Потеглиха и Томас си помисли, че тя шофира добре, справяше се ловко и внимателно с движението и имаше добро чувство за дистанция.

Солтингтън бе на около четиринайсет километра от Солткрийк. Щом излязоха от малкото пазарно градче и поеха по шосето, Мери Олдин заговори отново за посещението му: