Агата Кристи - Нула часът — развръзката

Томас Ройд излезе бавно през отворената врата на верандата. Стъпваше леко. Одри обърна глава едва когато той бе на няколко крачки от нея.

Забеляза как големите й очи още повече се уголемиха, устните й се раздалечиха. Тя слезе от парапета и тръгна към него с протегнати ръце.

— О, Томас — възкликна. — Скъпи Томас! Колко се радвам, че дойде!

Той пое в двете си ръце двете малки бели длани и се наведе към нея. В този момент на верандата се появи Мери Олдин. Като видя двамата на терасата, тя се поспря, после бавно се обърна и влезе обратно в къщата.

Невил откри Кей в стаята на втория етаж. Единствената голяма стая с двойно легло бе на лейди Тресилиън. Двете стаи с врата помежду им и малка баня зад тях в западното крило се даваха на семейни двойки. Те представляваха малък изолиран апартамент.

Невил прекоси стаята си и влезе при жена си. Кей се бе хвърлила на леглото. Тя вдигна обляното си в сълзи лице и изкрещя злобно:

— А, ето те и тебе! Време беше!

— За какво е цялата тази дандания? Да не си полудяла, Кей?

Той говореше тихо, но потрепващите му ноздри издаваха, че едва сдържа раздразнението си.

— Защо й даде „Илъстрейтед Ревю“? Защо не го даде на мене?

— Кей, ти наистина се държиш като дете. Толкова врява за едно глупаво списание!

— Ти го даде на нея, а не на мене — повтори упорито тя.

— Добре, де. Какво значение има?

— За мене има.

— Не разбирам какво ти става. Не можеш да се държиш така истерично в чужд дом. Не знаеш ли как трябва да се държиш сред хората?

— Защо го даде на Одри?

— Защото тя го поиска.

— Аз също, а пък аз съм ти жена.

— Още една причина в този случай да го дам на другата жена, по-възрастната, и която практически ни е чужда.

— Тя ме унижи. Реши и го направи. А ти взе нейната страна!

— Говориш като глупаво, ревниво дете. За бога, контролирай се и се опитай да се държиш прилично на публично място!

— Като нея, нали?

Съпругът й отвърна студено:

— Във всеки случай Одри умее да се държи като дама. Тя поне не се излага.

— Настройва те срещу мене! Мрази ме и сега си отмъщава.

— Виж какво, Кей, престани да се държиш мелодраматично и глупаво. Писна ми!

— Да си тръгваме тогава. Нека си тръгнем още утре. Мразя това място.

— Тук сме едва от четири дни.

— Съвсем достатъчни са ми! Да си вървим, Невил!

— Слушай, Кей. Стига вече. Дошли сме тук за две седмици и аз ще остана две седмици.

— Ако го направиш — заяви тя, — ще съжаляваш. Ти и твоята Одри! Мислиш, че е прекрасна, нали!

— Не мисля, че Одри е прекрасна. Смятам, че тя е изключително мил и внимателен човек, с когото се отнесох много лошо и който бе така великодушен да ми прости.

— Точно тук ти е грешката — каза Кей. Стана от леглото. Яростта й се бе укротила. Заговори сериозно, почти уморено: — Одри не ти е простила, Невил. Няколко пъти я видях да те наблюдава… Не зная какво е намислила, но е намислила нещо… Тя е от хората, които не показват какво мислят.

— Жалко — отвърна Невил, — че няма повече такива.

Кей пребледня силно.

— Имаш предвид мене ли? — В гласа й се прокраднаха опасни нотки.

— Е, не беше особено сдържана, нали? Всеки път, когато си в лошо настроение, ти го показваш. Излагаш себе си, излагаш и мен!

— Още нещо да кажеш? — Гласът й бе ледено спокоен.

Той отвърна със същия тон.

— Съжалявам, ако смяташ, че съм несправедлив. Но това е самата истина. Ти си като дете, не можеш да се владееш.

— А ти никога не се ядосваш, нали? Като истински сахиб винаги си в добро настроение и имаш очарователни маниери! Не вярвам да изпитваш някакви чувства. Ти си просто като риба, проклета студенокръвна риба! Защо от време на време не изпускаш парата? Защо не ме навикаш, не ме наругаеш, не ме пратиш по дяволите?

Невил въздъхна. Раменете му се отпуснаха.

— О, господи! — възкликна. Обърна се и излезе.

— Изглеждаш както на седемнайсет, Томас Ройд — отбеляза лейди Тресилиън. — Същото глупаво изражение. И не си станал по-разговорлив отпреди. Защо така?

— Не съм. Никога не съм се отличавал с някаква индивидуалност — каза Томас неопределено.

— За разлика от Ейдриън. Той беше толкова находчив и остроумен разказвач.

— Може би в това е причината. Винаги съм го оставял да говори.

— Бедният Ейдриън. Толкова многообещаващ беше.

Томас кимна. Лейди Тресилиън смени темата. Бе го поканила да я посети. Обикновено приемаше посетителите си по един. Така не се уморяваше и можеше да обърне на всеки нужното внимание.