Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Нищо. Дали е постъпил правилно или не, не можах да отсъдя. Бъдещето на детето се поставяше на карта. Той смяташе, че всяко дете може да бъде оправдано поради липса на доказателства.

— Но вие самият не сте се съмнявали какво се е случило?! — възкликна Одри.

— Аз лично съм на мнение, че това бе едно изключително оригинално убийство, убийство, извършено от дете, което бе обмислило предварително всички подробности — каза господин Тревъс сериозно.

— Имаше ли мотив? — попита Тед Латимър.

— О, да, мотив имаше. Детски заяждания и обиди, достатъчни, за да разпалят омраза. Децата намразват лесно…

— Но да замислиш убийство? — извика Мери.

Господин Тревъс кимна:

— Да, замисълът бе чудовищен. Едно дете, спотаило в сърцето си смъртоносния план, тайно тренира ден след ден и накрая — непохватна стрелба… катастрофата, престорената мъка и отчаянието. Бе невероятно… толкова невероятно, сигурно съдът нямаше да повярва.

— Какво стана с… детето? — попита Кей любопитно.

— Мисля, че си смени името — каза господин Тревъс. — Налагаше се поради нашумялото следствие. Днес детето е пораснало и е някъде по света. Въпросът е дали все още носи в гърдите си онова отмъстително сърце? — Додаде замислено: — Мина много време, но аз и днес ще позная моя малък убиец.

— Едва ли — възрази Ройд.

— О, да. То имаше една физическа особеност. Но няма повече да ви занимавам с темата. Не е много приятна. Наистина вече трябва да тръгвам.

Изправи се.

— Ще пийнете ли преди това? — попита Мери.

Чашите бяха на масата в другия край на стаята.

Томас Ройд, който бе наблизо, пристъпи и отвори бутилката с уиски.

— Уиски със сода, господин Тревъс? Латимър, а за вас?

— Вечерта е приятна. Да излезем за малко — предложи тихо Невил на Одри.

Тя стоеше до прозореца и гледаше към окъпаната в лунна светлина тераса. Той мина покрай нея и застана отвън в очакване. Тя се обърна към стаята и бързо поклати глава:

— Не, уморена съм. Мисля да си лягам.

Прекоси стаята и излезе. Кей се прозя широко.

— И на мене ми се доспа. А на тебе, Мери?

— Да, струва ми се. Лека нощ, господин Тревъс. Погрижи се за господин Тревъс, Томас.

— Лека нощ, госпожице Олдин. Лека нощ, господин Стрейндж.

— Утре ще дойдем на обяд, Тед — каза Кей. — Бихме могли да се изкъпем, ако все още е топло.

— Добре, ще ви чакам. Лека нощ, госпожице Олдин.

Двете жени излязоха.

Тед Латимър каза любезно на господин Тревъс:

— Аз съм във вашата посока, сър. Минавам край хотела на път за ферибота.

— Благодаря, господин Латимър. Ще се радвам, ако ме придружите.

Господин Тревъс, изглежда, не бързаше, въпреки че бе съобщил за намерението си да тръгва. Отпивайки от питието си с отмерено удоволствие, заразпитва Томас Ройд за живота в Малая.

Той отговаряше едносрично. Битовите подробности бяха национална тайна, ако се съдеше по това с какъв труд адвокатът измъкваше информация от него. Ройд сякаш бе потънал в собствените си мисли, от които се откъсваше с усилие, за да отговори на въпросите му.

Тед Латимър се раздвижи. Изглежда, изпитваше досада и нетърпение и желаеше да си тръгне. Неочаквано той ги прекъсна:

— Почти бях забравил. Донесох няколко плочи, които искаше Кей. Оставих ги в антрето. Ще ги внеса тук. Ще й кажете ли утре за тях, Ройд?

Другият кимна. Тед излезе от стаята.

— Твърде неспокойна натура — промърмори господин Тревъс.

Ройд изсумтя в отговор.

— Май е приятел на госпожа Стрейндж? — предположи старият адвокат.

— На Кей Стрейндж — уточни Томас.

— Да — усмихна се господин Тревъс. — Нея имах предвид. Едва ли би могъл да е приятел на първата госпожа Стрейндж.

Ройд заяви решително:

— Не, не би могъл.

Уловил насмешливия поглед на другия, той допълни, като се изчерви леко:

— Имам предвид, че…

— О, добре разбирам какво имате предвид, господин Ройд. А вие самият сте приятел на госпожа Одри Стрейндж, нали?

Томас Ройд натъпка бавно лулата си с тютюн от торбичката. Не откъсваше поглед от лулата. Каза или по-скоро измърмори:

— Хм… да. В известен смисъл. Израснахме заедно.

— Сигурно е била очарователно момиче?

Томас Ройд каза нещо, което прозвуча като „хм… ъм“.

— Малко неловко е да приемаш едновременно и двете госпожи Стрейндж в къщата, нали?

— О, да… доста.

— Трудна ситуация за първата госпожа Стрейндж.

Ройд пламна.

— Изключително трудна.

Господин Тревъс се поприведе. Въпросът му прозвуча остро: