Агата Кристи - Убийство на игрището за голф

— И така, приятелю, щом последното изречение е било добавено не импулсивно, а напълно хладнокръвно и след трезв размисъл, случаят наистина е много спешен и ние трябва да стигнем във Франция колкото е възможно по-скоро.

— Мерлинвил — промърморих аз замислено, — мисля, че съм чувал това име.

Поаро кимна.

— Тихо местенце, но много изискано. Намира се между Булон и Кале. Мосю Рено има и къща в Англия, доколкото знам.

— Да, доколкото си спомням, тя се намира на Ратлънд Гейт. Освен това притежава и голямо имение някъде в Хартфърдшиър. Но всъщност аз не знам много за него — той не се появява често в обществото. Доколкото ми е известно, има акции в някои от банките в Сити и е прекарал по-голямата част от живота си в Чили и Аржентина.

— Добре, ще чуем подробностите от самия човек. Хайде да си събираме багажа. Всеки ще носи по едно куфарче, а до гарата ще вземем такси.

В единадесет часа ние потеглихме от гара Виктория за Дувър. Преди да тръгне, Поаро изпрати на мосю Рено телеграма с точния час на пристигането ни в Кале.

На парахода оставих Поаро сам, защото знаех, че моят приятел не обича да го безпокоят, докато размисля. Времето беше божествено, морето гладко и затова не ме изненада усмивката на Поаро, когато слязохме в Кале. Там ни чакаше разочарование, тъй като никаква кола не дойде да ни посрещне, но Поаро си го обясни с това, че телеграмата е закъсняла.

— Ще наемем кола — каза той бодро. Няколко минути по-късно ние подскачахме по посока на Мерлинвил в най-разнебитеното такси, което можеше да се намери на света.

Бях в превъзходно настроение, но моят приятел ме наблюдаваше унило.

— Вие сте в онова странно приповдигнато настроение, което шотландците наричат „фей“, Хейстингс. Това предвещава нещастие.

— Глупости. И така да е, вие нали не сте в добро настроение?

— Не съм, страхувам се.

— Страхувате се от какво?

— Не знам. Но имам предчувствие, а не знам какво.

Той говореше толкова сериозно, че аз въпреки всичко притихнах.

— Имам чувството — каза Поаро бавно, — че това ще бъде сложно дело, дълго, с много опасности, трудно разрешимо.

Смятах да му задавам други въпроси, но навлязохме в градчето и шофьорът намали скоростта, за да запита откъде да минем за вила „Женевиев“.

— Направо, мосю, карайте през града. Вилата е на малко повече от километър извън града. Ще я забележите непременно — тя е голяма, с изглед към морето.

Благодарихме на човека и продължихме. На едно място пътят се разклоняваше и ние спряхме да дочакаме един селянин, който се тътреше по пътя към нас, за да запитаме накъде да завием. Близо до нас се виждаше виличка, но твърде малка и полусрутена, за да бъде вилата, търсена от нас. Докато го чакахме, портата се разтвори и на пътя излезе една девойка.

Селянинът дойде до нас, шофьорът се подаде през прозорчето и го запита за посоката.

— Вила „Женевиев“ ли? Още няколко метра в дясно по пътя, мосю. Ако не беше завоят, щеше да се вижда и оттука.

Шофьорът му благодари и отново запали колата. Бях очарован от девойката, която все още стоеше на прага и ни наблюдаваше. Аз съм почитател на красотата, а нейната красота не можеше да остане незабелязана. Много висока, с форми на млада богиня, със златни къдри, светнали на слънцето, тя беше една от най-красивите девойки, които бях виждал в живота си. Продължихме да се люшкаме по лошия път и аз се извърнах, за да я погледам още малко.

— В името на Зевса, Поаро! — възкликнах аз. — Видяхте ли тази млада богиня?

Поаро повдигна вежди.

— Започва се! — промърмори той. — Вече видяхте богиня…

— Но, по дяволите, не приличаше ли това момиче на богиня?

— Възможно е, не съм забелязал.

— Не може да не сте я забелязал!

— Приятелю, двама души рядко виждат едно и също нещо. Вие например видяхте богиня. Аз… — той се поколеба.

— Вие какво?

— Единственото, което аз видях, беше момиче с тревожни очи — каза Поаро сериозно.

В този момент колата спря пред голяма зелена порта и ние двамата възкликнахме едновременно. Пред портата се беше изправил внушително един полицейски сержант. Той протегна ръка и ни препречи пътя.

— Не можете да минете, господа.

— Но ние трябва да се видим с мосю Рено — викнах аз, — имаме среща с него. Това е неговата вила, нали?

— Да, мосю, но…

Поаро се наведе напред.

— Но какво?

— Мосю Рено е бил убит тази сутрин.

В същия момент Поаро вече беше изскочил от колата — очите му горяха от възбуда.