Агата Кристи - Мистерията в „Синия експрес“

— Мирел? Гореща е тя. И винаги някой я подкрепя материално… но момичето и без това умее да танцува. Виждал съм я и зная какво говоря. Не съм си имал никога работа с нея, но чувам, че имала ужасен темперамент. Всеки ден караници и сцени.

— Да — потвърди Поаро, — така си представях и аз.

— Темперамент! — продължи мистър Ааронс. — Темперамент! Така го наричат винаги. Моята мадама беше танцьорка преди да се омъжи за мен, но аз съм много благодарен, че тя никога не е имала темперамент. Вкъщи това не е нужно, господин Поаро.

— Съгласен съм с вас, приятелю. Там темпераментът не е нужен.

— Жената трябва да бъде тиха, симпатична и да умее да готви добре — допълни мистър Ааронс.

— Мирел от скоро време е на сцената, нали? — попита детективът.

— От две години и половина — отвърна мистър Ааронс. — Някой си френски граф я лансира най-напред. Сега чувам, че се свързала с бившия министър-председател на Гърция. Тези приятелчета успяват да сложат настрана известна сума докато са на власт.

— Това е ново за мен — каза Поаро.

— О, тя не оставя тревата да поникне под краката й. Казват, че младият Кетринг убил жена си заради нея. Не зная това. Все пак той е задържан и тя трябва да се погрижи за себе си добре и добре се е погрижила. Казват, че носела рубин колкото гълъбово яйце, но този израз употребяват обикновено в романите.

— Рубин колкото гълъбово яйце? — рече Поаро удивен, а очите му придобиха зеленикав блясък. — Колко интересно!

— Каза ми го един мой приятел — продължи мистър Ааронс — Но все пак това може да бъде оцветено стъкло. Те всички си приличат, тези жени. Никога не се уморяват да бръщолевят най-различни измислици за скъпоценностите си. Мирел се хвалела, че този рубин бил прокълнат. Наричали го, мисля, „Огненото сърце“.

— Но доколкото си спомням — каза Поаро, — рубинът, наречен „Огненото сърце“, е централният камък в една огърлица.

— Ето, виждате ли? Нали ви ли казах, че нямат край лъжите, които жените измислят за бижутата си. Това е един-единствен камък, закачен на шията й с платинена верижка и аз се обзалагам десет срещу едно, че е цветно стъкло.

— Не — каза тихо Поаро. — Някак ми се струва, че не ще да е цветно стъкло.

— Променила сте се, госпожице — каза любезно Поаро.

Той и Кейтрин седяха един срещу друг край една малка масичка в „Савоя“.

— Да, намирам ви променена.

— В какъв смисъл?

— Трудно е да се изразят с думи тези нюанси, госпожице.

— Сега съм по-стара.

— Да, по-стара. Но с това не искам да кажа, че имате повече бръчки. Когато за пръв път ви видях, госпожице, вие просто бяхте една наблюдателка на живота. Имахте спокойния, доволен вид на зрител от публиката, които следи играта.

— А сега?

— Сега вие вече не наблюдавате. Това, което ще ви кажа, ще ви се стори може би абсурдно, но вие имате напрегнат поглед на борец, който играе трудна игра.

— Моята стара приятелка понякога не е лесна — усмихна се Кейтрин, — но мога да ви уверя, че не се боря с нея на живот и смърт. Трябва да дойдете да я видите някой ден, господин Поаро. Аз мисля, че вие сте един от хората, които биха оценили нейното мъжество и дух.

Настана мълчание, докато келнерът им сервира печени пилета. Когато той се отдалечи, Поаро каза:

— Вие сте ме чувала да говоря за моя приятел Хестингс. Онзи, който беше казал, че аз съм потаен като стрида. Е, добре, госпожице, във ваше лице аз си намерих майстора. Вие сте далеч по-прикрита от мен.

— Глупости — усмихна се Кейтрин.

— Еркюл Поаро никога не говори глупости. Така е, както го казвам.

Отново настана мълчание, което Поаро наруши с въпрос:

— Не сте ли виждала някои от приятелите ни в Ривиерата откакто сте се завърнали?

— Видях се за малко с майор Кентън.

— Аха, така ли?

Нещо в примигващите очи на Поаро накара Кейтрин да сведе погледа си.

— И така, мистър Ван Олдин остава в Лондон?

— Да.

— Трябва да опитам да се срещна с него утре или вдругиден.

— Имате новини ли за него?

— Какво ви кара да мислите така?

— Просто си помислих.

Поаро я погледна изпитателно.

— Сега, госпожице, вие имате много въпроси, които желаете да ми зададете, това се вижда. И защо пък не? Нали тази мистерия в „Синия експрес“ е нашият криминален роман?

— Да, наистина бих желала да знам някои неща.

— Моля?

Кейтрин вдигна очи към него и в погледа й се четеше решителност.

— Какво правихте в Париж, господин Поаро?