Агата Кристи - Подвизите на Еркюл

Еркюл Поаро замислено поклати глава.

Тръгна към Блумсбъри Роуд Скуеър, номер 38.

Номерата 38, 39 и 40 бяха обединени под общия надпис „Частен хотел «Балаклава»“. Поаро се изкачи по стълбите и отвори вратата. Вътре цареше униние, носеше се миризма на готвено зеле и тънко ухание на пушена риба за закуска. От лявата му страна бе разположена махагонова маса, върху която бе поставена саксия с тъжно клюмнала хризантема. Над масата имаше обвита в зелено кадифе полица, където бяха натъпкани писма. За известно време Поаро се загледа замислено в нея. След това отвори вратата, намираща се от дясната му страна. Тя водеше към салон с малки масички и няколко фотьойла, покрити с кретон в неприятен десен. Три възрастни дами и един недоброжелателно изглеждащ стар джентълмен го премериха със злобни погледи. Еркюл Поаро се изчерви и излезе. Продължи по коридора, докато стигна до някакво стълбище. Вдясно коридорът се разклоняваше към нещо, което вероятно беше трапезарията.

В разклонението се виждаше врата с надпис: „Кабинет“.

Поаро почука. След като никой не отговори, мъжът отвори вратата и надникна. В стаята бе разположено голямо бюро, покрито с документи, но нямаше никой. Поаро излезе и затвори вратата след себе си. Отправи се към трапезарията.

Печално момиче сновеше с кошница вилици и ножове, очевидно подготвяйки масите.

— Извинете, бих искал да се срещна с управителката.

Момичето го изгледа апатично и отвърна:

— Не зная къде е.

— В кабинета няма никой — рече Поаро.

— Ами, нямам никаква представа къде би могла да бъде.

— Вероятно — продължи Поаро спокойно и настоятелно, — бихте могли да я намерите?

Момичето въздъхна. Работният й ден бе достатъчно безрадостен, така че това ново бреме едва ли можеше да го вгорчи повече. Тя тъжно каза:

— Ами, ще видя какво бих могла да направя.

Поаро й благодари и отново отиде в салона, като не се осмели да срещне злобните погледи на присъстващите. В момента, в който шумолене и аромат на девънширски виолетки обяви идването на управителката, мъжът се бе втренчил в обвитата със зелено кадифе полица за писма.

Мисис Харт беше самата любезност.

— Много съжалявам, че не бях в кабинета си — възкликна тя. — Вероятно желаете да наемете стаи?

— Не съвсем — промърмори Еркюл Поаро. — Бих искал да зная дали един мой приятел е отсядал тук. Капитан Къртис.

— Къртис — възкликна мисис Харт. — Капитан Къртис? Къде съм чувала подобно име?

Поаро не й помогна да си спомни. Тя поклати объркано глава.

— Значи тук не е отсядал капитан Къртис? — подхвърли мъжът.

— Ами, поне не наскоро. И въпреки това, името ми звучи познато. Бихте ли могли да ми го опишете?

— Затруднявате ме — отвърна Поаро и продължи: — Предполагам, понякога тук пристигат писма за хора, които не са отседнали в момента в хотела?

— Разбира се, случват се подобни неща.

— Какво правите с подобни писма?

— Пазим ги известно време. Разбирате ли, обикновено това означава, че въпросният човек се очаква да пристигне скоро. Разбира се, в случай че писмата или колетите, не бъдат потърсени дълго време, ги връщаме в пощата.

Еркюл Поаро кимна замислено.

— Разбирам. Виждате ли, бях изпратил писмо на моя приятел на този адрес.

Лицето на мисис Харт се проясни.

— Това обяснява нещата. Сигурно съм видяла името на някой от пликовете. Но тук наистина живеят или просто отсядат много бивши военни. Нека да проверим.

Тя надникна в преградките на полицата.

— Няма го там — рече Еркюл Поаро.

— Сигурно е било върнато на пощальона. Наистина съжалявам. Надявам се да не е нещо важно ?

— Не. Всъщност не.

Докато вървеше към вратата, мисис Харт го последва, обгърната от силното ухание на теменужки.

— В случай че приятелят ви се върне…

— Малко е вероятно. Може би аз съм се объркал…

— Нашите цени — каза мисис Харт, — са съвсем скромни. Кафето след вечеря влиза в цената. Иска ми се да видите някои от нашите стаи…

Еркюл Поаро едва се измъкна.

В сравнение с гостната на лейди Хогин, приемната на мисис Самюелсън беше по-голяма, по-претрупана и още по-задушна заради централното отопление. Еркюл Поаро едва си проправяше път между позлатените ръбове на масите и многото статуетки.

Мисис Самюелсън беше по-едра от лейди Хогин и косата й бе изрусена с перхидрол. Пекинезът й се наричаше Нанки Пу. Изцъклените очи на кучето нагло гледаха Поаро. Компаньонката, мис Кебъл, за разлика от мис Карнаби, бе кльощава, но също толкова приказлива и задъхваща се. Тя пък носеше вина за изчезването на Нанки Пу.