Агата Кристи - Подвизите на Еркюл

— Твърде уверен сте в себе си?

— Не без основание.

— О, да — рече сър Джоузеф и се облегна назад в стола си. — Но пилците се броят наесен.

Еркюл Поаро седеше пред електрическия си радиатор с чувство на задоволство от правилните му геометрически очертания и даваше напътствия на камериера си, който бе още и главен негов помощник.

— Разбираш ли ме, Джорджис?

— Напълно, сър.

— Най-вероятно да е апартамент или мезонет. Със сигурност се намира в рамките на определена област. На юг от парка, на изток от църквата в Кенсингтън, на запад от Найтсбридж Баракс и на север от Фулъм Роуд.

— Напълно ясно, сър.

— Малък, но любопитен случай — промърмори Поаро. — Проявен е съвсем очевиден организаторски дар. И, разбира се, налице е невидимото присъствие, ако бих могъл така да се изразя, на самия немейски лъв. Да, интересно малко случайче. Много ми се искаше да съм по-добре настроен към клиента си, но за жалост той твърде много прилича на един производител на сапун от Лиеж, който отрови съпругата си, за да се ожени за русокосата си секретарка. Един от случаите донесли ми първите успехи.

Джорджис поклати глава и добави мрачно:

— За не малко беди са виновни тези блондинки, сър.

Три дни по-късно безценният Джордж каза:

— Това е адресът, сър.

Еркюл Поаро взе подадения му лист хартия.

— Чудесно, скъпи ми Джорджис. И в кои дни от седмицата?

— Четвъртък, сър.

— Четвъртък. И днес, за наш късмет, е точно четвъртък. Изобщо не трябва да губим време.

Двайсет минути по-късно, Еркюл Поаро се изкачваше по стълбището на доста неприветлива сграда, намираща се в малка пресечка на една от по-главните улици. Общежитието „Рошолм“ заемаше третия и последния етаж. Нямаше асансьор. Поаро се промъкваше, описвайки кръгове по тясната вита стълба.

Той спря да си поеме въздух на най-горния етаж и откъм вратата с номер десет внезапно се раздаде кучешки лай.

Еркюл Поаро поклати глава и се усмихна. Натисна звънеца на номер десет.

Лаенето се усили, към вратата приближиха стъпки и тя се отвори…

— Може ли да вляза? — попита Еркюл Поаро и пристъпи напред, без да дочака отговор.

Влезе през отворената врата на дневната, която се намираше вдясно. Мис Карнаби го последва, вървейки като в сън.

Стаята беше малка и доста претъпкана. Сред мебелите едва се забелязваше възрастна дама, полегнала на канапе близо до газова печка. В момента, в който Поаро влезе, от канапето скочи един пекинез и излая няколко пъти рязко и недоверчиво.

— Аха — каза Поаро, — ето го и главният герой. Моите почитания, малък приятелю. Той се наведе и протегна ръката си. Кучето я помириса, а интелигентните му очи се бяха вторачили в лицето на Поаро.

Мис Карнаби прошепна едва-едва:

— Значи сте разбрали ?

Еркюл Поаро кимна.

— Да, знам — каза той и погледна жената на канапето. — Вероятно сестра ви?

Мис Карнаби отвърна машинално:

— Да, Емили, това… това е мосю Поаро.

Емили Карнаби изпъшка:

— О!

— Август… — извика Ейми Карнаби.

Пекинезът погледна към нея, помаха с опашка, после възобнови проучванията върху ръката на Поаро. Отново помаха с опашка.

Поаро внимателно взе кучето, седна и го сложи на коленете си.

— И така, залових немейския лъв — рече той. — Задачата ми е изпълнена.

— Наистина ли знаете всичко? — попита Ейми Карнаби.

— Така мисля — кимна Поаро. — Вие сте организирали цялата работа с помощта на Август. Извели сте кучето на господарката си за обичайната му разходка, довели сте го тук и сте отишли в парка с Август. Пазачът в парка ви е видял както обикновено да водите пекинез. Гувернантката, ако изобщо някога успеем да я намерим, също щеше да потвърди, че сте били с пекинеза, докато сте разговаряли с нея. Говорейки, сте прерязали каишката на Август, който, както сте го обучили, веднага се е измъкнал и е поел по обратния път насам. Няколко минути по-късно сте вдигнали тревога за изчезването на кучето.

Настъпи тишина. След малко мис Карнаби се съвзе и рече с достойнство:

— Да. Всичко беше точно така. Аз… аз няма какво да добавя.

Сакатата жена на канапето тихичко заплака.

— Съвсем нищо ли, мадмоазел? — попита Поаро.

— Нищо. Откраднах и сега съм разкрита — отвърна жената.

— Няма ли да кажете нищо в своя защита?

Внезапно лека руменина изби по бледите страни на Ейми Карнаби.

— Аз… не съжалявам за стореното — рече тя. — Струва ми се, вие сте добър човек, мистър Поаро, и може би ще ме разберете. Толкова много се страхувах .