Агата Кристи - Подвизите на Еркюл

Все пак Еркюл Поаро и Херкулес от класиката си приличаха по нещо. Несъмнено и двамата бяха допринесли светът да се изчисти от някои паразити… И двамата биха могли да бъдат описани като благодетели на обществото, в което живееха…

Какво бе казал снощи доктор Бъртън, преди да си тръгне… „Твоите случаи не са подвизите на Херкулес…“

Е, тук сгреши старецът. Подвизите на Херкулес трябва да се повторят още веднъж, но от един нов Херкулес. Остроумен и забавен замисъл! Преди да се оттегли окончателно, Еркюл Поаро ще се заеме с дванайсет случая — нито повече, нито по-малко. Тези дванайсет случая ще бъдат подходящо подбрани, за да съответстват на дванайсетте подвига на античния Херкулес. Да, така ще бъде не само забавно, но и артистично, някак одухотворено.

Поаро взе класическия речник и отново се зачете в него. Не смяташе да следва дословно своя прототип. Никакви жени, нито дрехи, напоени с отрова като на кентавъра Нес… Подвизите и само подвизите.

Значи първият подвиг ще бъде немейският лъв.

— Немейският лъв — повтори той, опитвайки как звучи.

Разбира се, не очакваше да се заеме с нещо, в което да участва истински лъв. Ще бъде твърде голямо съвпадение, ако към него се обърнат от управата на зоологическите градини с молба да се занимае с някакъв случай, в който да е намесен истински лъв.

Не, цялата работа е просто в символа. Първият случай би трябвало да засяга някоя обществено значима личност, трябва да е сензационен и от първостепенно значение! Някой от царете на престъпния свят или пък някоя лъвска фигура в обществото. Известен писател, политик или художник. Или дори член на кралското семейство?

Последното особено му се понрави…

Няма да бърза. Ще изчака. Ще чака, докато не се появи подходящ случай — първият от избраните от самия него подвизи.

— Има ли нещо интересно тази сутрин, мис Лемън? — попита Поаро на другия ден, влизайки в стаята.

Той имаше доверие на мис Лемън. Тя беше жена без въображение, но с инстинкт. Каквото сметнеше, че заслужава внимание, наистина си струваше. Беше родена за секретарка.

— Нищо особено, мосю Поаро. Има само едно писмо, което би могло да ви заинтригува. Поставила съм го най-отгоре на купчината.

— За какво става дума? — попита той и пристъпи напред.

— От някакъв човек, който иска да разследвате изчезването на пекинеза на жена му.

Поаро застина и хвърли сериозно-осъдителен поглед на мис Лемън. Тя не го забеляза, а продължи да пише. Пишеше със скоростта и прецизността на бързострелен танк.

Поаро беше потресен. Потресен и огорчен. Мис Лемън, така експедитивната мис Лемън, го беше разочаровала! Пекинез ! Ставаше дума за някакъв пес ! Като си помисли само, особено след това, което бе сънувал тази нощ. След изказаните към него лични благодарности тъкмо на излизане от Бъкингамския дворец, го събуди прислужникът със сутрешната му чаша шоколад!

В него напираха горчиви, иронични думи. Той обаче не каза нищо, защото едва ли мис Лемън би успяла да ги чуе при тази скорост на писане.

Той изсумтя с отвращение и взе писмото, поставено най-отгоре върху малката купчина, намираща се в края на бюрото.

Да, беше точно така както мис Лемън му беше казала. Адрес в града, сбито, делово и лишено от всякакъв финес искане, относно отвличането на някакъв пекинез. Едно от онези същества с изцъклени очи, дундуркани от богатите дами. Докато четеше, Еркюл Поаро презрително сви устни.

Нищо особено. Нищо, което да хваща окото, освен… Ами да, да, само един малък детайл, който оправдаваше думите на мис Лемън. Именно в този дребен детайл имаше нещо необичайно.

Съвсем не беше случай, какъвто би искал, какъвто си бе обещал. От никаква гледна точка не можеше да се каже, че има нещо съществено, по-скоро беше съвсем маловажен. Най-главното му възражение бе, че под никакъв предлог не можеше да мине за подходящ като един от подвизите на Херкулес.

Но за съжаление, все пак любопитството му бе събудено.

Да, наистина му бе любопитно…

Той повиши глас, така че да бъде чут от мис Лемън, въпреки шума от машината й.

— Позвънете на този сър Джоузеф Хогин — нареди той — и ми уредете среща в кантората му, както той сам предлага.

Както обикновено, мис Лемън бе излязла права.

— Аз съм обикновен човек, мистър Поаро — каза сър Джоузеф Хогин.

Еркюл Поаро направи многозначителен жест, който можеше да бъде възприет като уважение към солидната кариера на сър Джоузеф и одобрение за скромността, която проявява, описвайки себе си по подобен начин. Жестът можеше да бъде изтълкуван и като деликатно отрицание на подобно твърдение. Във всеки случай, той въобще не подсказваше онова, което всъщност се въртеше в главата на Поаро. Всъщност той смяташе, че сър Хогин си беше един съвсем простоват човек. Критичният поглед на Поаро спря на изпъкналите му челюсти, малките свински очички, големия като патладжан нос и тънките устни. Общото впечатление му напомняше за някого или нещо, но в този момент не можеше да се сети. Имаше някакъв смътен спомен. Преди доста време… в Белгия… нещо, със сигурност свързано със сапун …