Агата Кристи - Хикъри Дикъри Док

— Колин!

— Та ние можем да се досетим и сами, нали? — Той се огледа надменно. — Мосю Поаро ни разказа доста интересни нещица, но той не е дошъл тук за това. Той е на работа. Нали не си мислехте, че наистина сме толкова глупави, мосю Поаро?

— Говори от свое име, Колин — каза Сали.

— Така е, нали? — продължаваше Колин.

Поаро отново грациозно разпери ръце в примирителен жест.

— Трябва да призная, че моята любезна домакиня сподели с мен някои случки, които са я… обезпокоили напоследък.

Лен Бейтсън се изправи, намръщен застрашително.

— Виж ти — рече той — каква била работата! Затова ли ни организирахте всичко това?

— Наистина ли го осъзнаваш едва сега, Бейтсън? — попита с мазен глас Найджъл.

Силия се огледа уплашено и промълви:

— Значи съм била права!

Мисис Хабърд заяви решително и твърдо:

— Аз помолих мосю Поаро да говори пред нас, но освен това исках да го попитам за съвет относно разни неща, които се случиха в последно време. Нещо трябваше да се направи, а според мен единственият друг вариант е полицията.

Веднага започна ожесточена караница. Женевиев избухна възбудено на френски:

— Позор! Срамота е да се ходи в полицията!

Надигнаха се и други гласове, за или против. Когато всичко започна да утихва, решително се извиси гласът на Ленърд Бейтсън:

— Нека чуем какво ще каже за нашите проблеми мосю Поаро.

Мисис Хабърд рече:

— Съобщих на мосю Поаро фактите. Ако той иска да зададе някакви въпроси, надявам се, че никой от вас няма да има нищо против.

Поаро й се поклони.

— Благодаря.

С изражение на фокусник той извади чифт вечерни обувки и ги връчи на Сали Финч.

— Вашите обувки, мадмоазел?

— Но да… и двете! Откъде се появи другата?

— От бюро „Намерени вещи“ на станция „Бейкър Стрийт“.

— Но какво ви наведе на мисълта, че може да е там, мосю Поаро?

— Най-обикновен процес на дедукция. Някой взима обувка от стаята ви. Защо? Не за да я носи, нито за да я продаде! И тъй като всички ще се опитат да я открият и къщата ще бъде основно претърсена, обувката трябва да бъде изнесена от дома или унищожена. Най-лесният начин е да се постави в кутия, да се отнесе в трамвай или влак през най-натовареното време и да се пъхне под някоя седалка. Това беше първото, което ми хрумна, и то се оказа правилно. Уверих се, че съм на прав път — някой е взел обувката, както казва вашият поет, за да подразни, защото знае, че така ще стане.

Валъри се изсмя.

— Следите недвусмислено водят до теб, Найджъл, любов моя.

— Глупости — каза Сали. — Найджъл не е взел обувката ми.

— Разбира се, че не е — добави Патриша. — Това е абсурдно.

— Не знам дали е абсурдно — каза Найджъл, — но наистина не съм правил нищо такова… както несъмнено би казал всеки от нас.

Поаро сякаш чакаше само тези думи, както актьорът чака знак от режисьора. Погледът му замислено се спря върху зачервеното лице на Лен Бейтсън, после изпитателно се плъзна по останалите студенти.

С преднамерено чуждестранен жест той каза:

— Положението ми е деликатно. Аз съм гост тук, дойдох по покана на мисис Хабърд да прекарам една приятна вечер и това е всичко. И, разбира се, да върна прекрасния чифт обувки на мадмоазел. За всичко останало — той направи пауза — мосю… Бейтсън? Да, Бейтсън, ме помоли да изложа мнението си. Би било твърде нахално от моя страна обаче да говоря, тъй като ме е помолил само един от вас, а не всички.

Черната къдрава глава на мистър Акибомбо кимна в знак на съгласие:

— Това извънредно правилна процедура — каза той. — Истински демократично питат се всички присъстващи.

Сали Финч нетърпеливо повиши глас:

— О, глупости — рече тя. — Тук сме на нещо като парти и всички сме приятели. Нека чуем съвета на мосю Поаро без повече приказки.

— Напълно съм съгласен с теб, Сали — намеси се Найджъл. Поаро кимна.

— Много добре — каза той. — Щом всички вие ми задавате този въпрос, то аз ще ви кажа, че съветът ми е твърде прост. Мисис Хабърд или, по-добре, мисис Николетис, трябва веднага да се обади в полицията. Няма време за губене.

Несъмнено изявлението на Поаро бе неочаквано. То не бе последвано от вълна коментари и несъгласие, а просто от внезапно и неловко мълчание. Под прикритието на тази временна неловкост Поаро последва мисис Хабърд в стаята й, като ознаменува тръгването си с кратко и любезно:

— Лека нощ на всички.

Мисис Хабърд запали лампата, затвори вратата и настани мосю Поаро в креслото до камината. Върху хубавото й, приветливо лице бе легнала сянка на съмнение и безпокойство. Тя предложи цигара на госта си, но Поаро любезно отказа, като обясни, че предпочита да пуши от своите собствени. На свой ред той й предложи една от тях, но мисис Хабърд отвърна разсеяно: