Агата Кристи - Двойно убийство

— Желаете ли сандвич, мосю Поаро? Тези тук са с домати, а онези — с пастет. Но може би — реши мис Бруис, сетила се за четирите бучки захар, — ще предпочетете сметанената торта?

Поаро наистина предпочете сметанената торта и си отряза най-сладкото и сочно парче.

После, като крепеше внимателно чинийката, се отправи към домакинята и седна до нея. Тя все още се забавляваше с пръстена на ръката си, вдигна очи към Поаро и се усмихна радостно като дете.

— Вижте — рече му. — Нали е хубав?

Той я бе наблюдавал внимателно. На главата си бе сложила голяма сламена шапка като китайски кули, в ярък пурпурен цвят. От отражението, което шапката хвърляше, лицето й изглеждаше розово. Имаше екзотичен вид и с тежкия грим съвсем не приличаше на англичанка. Кожата й бе млечнобяла, с матов оттенък, устните й бяха начервени с ярко цикламено червило, а очите — силно гримирани. Изпод шапката се подаваше черната й права коса, обгръщаща главата й като кадифена шапчица. Лицето й бе красиво, но в него нямаше нищо английско. Тя бе творение на тропическото слънце, попаднало сякаш случайно в английския салон. Ала Поаро бе поразен най-вече от очите й. Погледът й бе като на дете, почти безучастен.

Въпросът си бе задала по доверителен, детински начин и Поаро й отговори така, както би отвърнал на дете.

— Много хубав пръстен — каза той. Жената изглеждаше доволна.

— Джордж ми го подари вчера — прошепна тя, понижавайки глас, като че ли споделяше тайна. — Дава ми какви ли не неща. Много е мил.

Поаро се загледа отново в пръстена и протегнатата върху облегалката на стола ръка. Ноктите й бяха много дълги и лакирани в червеникавокафяво.

Сети се за един цитат: „Те не шетат, нито пък предат…“

Наистина не можеше да си представи лейди Стъбс да шета или да преде. Но въпреки това едва ли би я описал като олицетворение на чистотата. Тя бе далеч по-изкуствено творение.

— Салонът ви е много красив, мадам — подхвърли Поаро, оглеждайки се одобрително.

— Сигурно — отвърна разсеяно домакинята. Вниманието й още бе привлечено от пръстена: с наведена встрани глава тя движеше ръката си и наблюдаваше зеленикавите отблясъци в глъбините на камъка. После прошепна доверително:

— Виждате ли? Той ми намига.

Изведнъж избухна в смях, а Поаро остана като попарен. Смехът й бе висок и необуздан.

— Хати! — провикна се от другия край на стаята сър Джордж.

Гласът му бе внимателен, но в него се усещаше скрито предупреждение. Лейди Стъбс спря да се смее. Поаро продължи, сякаш нищо не се е случило.

— Девъншир е много красиво графство. Не мислите ли?

— През деня е красиво — отвърна лейди Стъбс. — Когато не вали дъждът — тъжно додаде тя. — Но няма много барове.

— А, ясно. Обичате ли нощните заведения?

— Ами да — тутакси отговори лейди Стъбс.

— И защо обичате толкова много нощните заведения?

— В тях има музика и човек може да потанцува. А пък аз си слагам най-хубавите дрехи, гривни и пръстени. И всички други жени са с хубави дрехи и бижута, но моите са най-хубави.

Усмивката й изразяваше огромно задоволство. Поаро усети лек пристъп на съжаление.

— И всичко това ви е много приятно, така ли?

— Да. Обичам и казиното. Защо в Англия няма казина?

— И аз често съм се чудил — въздъхна Поаро. — Може би защото казиното не отговаря на английския Дух.

Тя го погледна неразбиращо. После се наведе леко към него.

— Веднъж в Монте Карло спечелих шейсет хиляди франка. Заложих на числото 72 и излезе то.

— Сигурно е било много вълнуващо, мадам.

— О, да. Джордж ми дава пари да играя, но обикновено ги губя.

Изглеждаше натъжена.

— Жалко.

— Е, не е чак толкова жалко. Джордж е много богат. Хубаво е да си богат, нали?

— Много е хубаво — внимателно отговори Поаро.

— Ако не бях богата, сигурно щях да приличам на Аманда — тя насочи поглед към мис Бруис на масата с чая и я изгледа безстрастно. — Много е грозна, нали?

В този момент мис Бруис вдигна очи и погледна към мястото, където седяха. Лейди Стъбс не бе говорила високо. Поаро се запита, дали Аманда Бруис не е дочула нещо.

Отмести очи към капитан Уорбъртън. Той го гледаше иронично и весело.

Поаро побърза да смени темата.

— Имахте ли много грижи при подготовката на тържеството? — попита той.

Хати Стъбс завъртя глава.

— А, не, според мен е ужасно отегчително — ужасно глупаво. Нали има прислужници и градинари. Защо те да не направят всичко?

— О, мила моя! — чу се гласът на мисис Фолиът. Тя бе дошла и бе седнала на съседното канапе. — Така са те възпитали на вашия остров. Но животът в Англия вече не е такъв. И на мен ми се иска да е така — старата дама въздъхна. — В днешно време човек трябва да върши почти всичко сам.