Агата Кристи - Празникът на Вси светии

— Да — рече Поаро. — Струва ми се, че имате право. Тя е видяла убийство, но не е видяла лицето на убиеца. Трябва да отидем по-далеч.

— Не разбирам какво точно имате предвид.

— Възможно е някой, който е бил там по-рано през деня и е чул думите на Джойс, да е знаел за убийството, да е познавал извършителя, може да е бил тясно обвързан с това лице. Може да е бил някой, който е мислел, че е единственото лице, което знае какво е извършила неговата жена или майка, или дъщеря, или син. Или може да е жена, която е знаела какво е извършил нейният съпруг или майка, или дъщеря, или син. Някой, който е мислел, че никой друг не знае. И тогава Джойс започва да говори…

— И следователно…

— Джойс е трябвало да умре?

— Да. Какво смятате да правите?

— Току-що се сетих — изрече Еркюл Поаро — защо името Удли Комън ми е толкова познато!

Еркюл Поаро погледна над портата, през която се минаваше за дома „Пайн Крест“. Това беше съвременна къща. Детективът се беше задъхал. Малкият кокетен дом пред него бе много подходящо наименуван. Намираше се на върха на един хълм с няколко борчета. Имаше и неголяма, добре подредена градина, където едър възрастен мъж вървеше по пътеката с голяма лейка от поцинкована ламарина.

Косата на полицейския началник Спенс бе съвсем побеляла. Не можеше да се каже, че беше отслабнал. Той се спря и погледна посетителя пред портата. Еркюл Поаро стоеше там неподвижно.

— Божичко! — каза Спенс. — Той трябва да е. Невъзможно е, но все пак е той. Самият Еркюл Поаро.

— Аха — рече Поаро, — познахте ме. Поласкан съм.

— Нека мустаците ви никога не оредяват — каза полицейският началник.

Остави лейката и слезе до вратата.

— Проклети плевели — измърмори. — А вас какво ви води насам?

— Каквото ме е водило до много места и преди — отвърна гостът — и каквото веднъж преди доста години доведе вас при мен. Убийство.

— Вече не се занимавам с убийства — заяви Спенс, — като изключим само плевелите. Ето с какво се занимавам сега. Унищожавам плевелите с отрова. Човек би помислил, че е лесно, но все нещо не е наред, обикновено времето. Не трябва да бъде твърде влажно, нито прекалено сухо и така нататък. Как разбрахте къде да ме намерите? — попита, докато отваряше на Поаро.

— Изпратихте ми картичка за Коледа. Новият ви адрес беше на нея.

— А, да, така беше! Нали съм старомоден — обичам да пращам картички на старите приятели.

— Много съм ви признателен — рече Поаро.

Спенс добави:

— Вече съм стар човек.

— И двамата сме стари хора.

— Но вашата коса не е много побеляла — отбеляза Спенс.

— Постигам го с едно шишенце — поясни Поаро. — Не е необходимо да се явяваш на публично място с бели коси, освен ако не го желаеш.

— На мен едва ли ще ми отива гарвановочерно — изрече домакинът.

— Съгласен съм — отговори Поаро. — Белите коси ви придават по-голямо достолепие.

— Никога не съм мислил за себе си по този начин.

— Но аз го мисля. А защо сте се заселили в Удли Комън?

— Истината е, че дойдох тук, за да обединим сили със сестра ми. Съпругът й почина, децата й се изпожениха и живеят в чужбина — един в Австралия, а друг в Южна Африка. Затова дойдох тук. Пенсиите не стигат в днешно време, но ние доста добре се справяме. Елате да поседнем.

Той се запъти към една малка остъклена веранда, където имаше столове и маси. Есенното слънце приятно огряваше това уединено местенце.

— Какво да ви предложа? — попита Спенс. — Боя се, че тук няма нищо специално. Нито сироп от касис или от шипки, нито нещо друго от вашите патентовани напитки. Бира? Или да помоля Елспет да донесе чай? А може едно шанди, кока-кола или какао, ако желаете. Сестра ми Елспет пие какао.

— Много сте любезен. За мен едно шанди! Това значи бира от джинджифил. Нали така?

— Точно така!

Той влезе в къщата и скоро се върна с две големи халби в ръце.

— И аз ще пия същото — каза Спенс.

Той придърпа един стол към масата и седна, поставяйки халбите пред себе си и Поаро.

— Какво казахте преди малко? — попита, вдигайки халбата си. — Няма да пием за „престъпността“. С това вече приключих. Сигурно имате предвид престъплението, за което ми се струва, че мислите, и за което няма начин да не мислите, защото не мога да се сетя за друго престъпление в последно време. Не ми харесва това убийство, никак не ми харесва.

— Не съм и допускал противното.

— Говорим за детето, което натикали в кофа?

— Да — отвърна Поаро. — Точно за това говоря.