Агата Кристи - Загадъчният мистър Куин

— Е, за мисис Ставертън съм чувал — съгласи се мистър Сатъртуейт почти с нежелание.

Двамата се спогледаха.

— Само Ънкертънови са способни на такова нещо — въздъхна тя. — Те са абсолютно безнадеждни — искам да кажа, в обществото. Каква ужасна идея да поканят двамата заедно! Разбира се, били чували, че мисис Ставертън се е занимавала със спорт и пътешествия и с какво ли не още, а също и за нейната книга. Хора като Ънкертънови даже не подозират какви капани могат да заложат! Занимавах се с тях миналата година и никой не може да си представи какво преживях. Човек трябва да е постоянно с тях. „Не правете това! Така не се постъпва!“… Слава богу, свърши се. Не че сме се скарали — о, не, аз никога не се карам, но нека някой друг да се заеме с тях. Както винаги съм казвала, мога да понеса простащината, но не търпя посредствеността!

След това малко загадъчно обобщение лейди Синтия замълча за момент, размишлявайки върху посредствеността на Ънкертънови, както тя я виждаше.

— Ако все още им бях наставница — продължи тя след малко, — щях да кажа кратко и ясно: „Не можете да поканите мисис Ставертън заедно със семейството на Ричард Скот. Той и тя на времето…“

Тя спря многозначително.

— Но дали наистина е било така? — попита мистър Сатъртуейт.

— О, драги! Добре известно е. Онова пътуване в джунглата! Учудвам се, че тази жена е имала очи да приеме поканата.

— Може би не е знаела, че другите ще дойдат? — предположи мистър Сатъртуейт.

— А може би е знаела? Най-вероятно е знаела.

— Да не би да мислите…

— Тя е, бих казала, наистина опасна жена. От онези, които не се спират пред нищо. Не бих искала да съм на мястото на Ричард Скот този уикенд.

— И съпругата му не знае нищо?

— Сигурна съм. Но предполагам, че някой приятел рано или късно ще я осветли по въпроса. А, ето го и Джими Аленсън. Добро момче. Спаси ми живота в Египет миналата зима. Толкова ми беше скучно… Здрасти, Джими, ела веднага тук!

Капитан Аленсън се подчини и се отпусна на тревата до нея. Беше симпатичен млад мъж около тридесетте, с бели зъби и заразителна усмивка.

— Радвам се, че ме повика — заяви той. — При семейство Скот третият е излишен. Портър се е зачел в „Фийлд“ и аз бях заплашен от смъртната опасност да бъда забавляван от домакинята.

Той се засмя. Лейди Синтия се засмя с него. Мистър Сатъртуейт, който в някои отношения беше малко старомоден — дотолкова, че рядко се присмиваше на домакините си, преди да е напуснал къщата им — остана сериозен.

— Горкият Джими — изрази съчувствието си лейди Синтия.

— Но нали знаете, на когото не му сече главата, трябва да са му здрави краката. На косъм се отървах от изслушване на историята за семейния призрак.

— Призракът на Ънкертънови! — възкликна лейди Синтия. — Колко страшно!

— Призракът не е от фамилията Ънкертън — уточни мистър Сатъртуейт. — Призракът е на имението Грийнуейс. Купили са го с къщата.

— Вярно — съгласи се лейди Синтия. — Сега си спомних. Но той не дрънчи с вериги, нали? Този беше свързан с някакъв прозорец.

Джими Аленсън бързо вдигна поглед.

— Прозорец ли?

Но мистър Сатъртуейт не отговори веднага. Гледаше над главата на Джими към три фигури, които се приближаваха откъм къщата — слабо момиче, придружено от двама мъже. Между мъжете имаше привидна прилика — и двамата бяха високи и мургави, с бронзови лица и остри очи, но отблизо приликата изчезваше. Ричард Скот, ловец и изследовател, беше човек с невероятно ярка индивидуалност и магнетично излъчване. Джон Портър, негов приятел и другар по лов, имаше по-набито телосложение, безизразно лице, сякаш издялано от дърво и замислени сиви очи. Беше тих човек, който се задоволяваше винаги да свири втора цигулка след приятеля си.

А между тях двамата вървеше Мойра Скот, която до преди три месеца се наричаше Мойра О’Конъл. Имаше стройна фигура, големи, изпълнени с копнеж очи и златисточервена коса, която обграждаше дребното й лице като ореол на светица.

„Това дете не трябва да бъде наранявано — каза си мистър Сатъртуейт. — Отвратително би било да се нарани такова дете.“

Лейди Синтия поздрави новодошлите, като размаха последния вик на модата сред слънчобраните.

— Седнете и не прекъсвайте мистър Сатъртуейт — рече тя. — Той тъкмо ни разказва история за призраци.

— Обичам истории за призраци — каза Мойра Скот и се отпусна на тревата.

— За духа на имението Грийнуейс ли става дума? — попита Ричард Скот.

— Да. Знаете ли нещо за него?