Агата Кристи - Загадъчният мистър Куин

Те мълчаливо се насочиха към къщата. Придвижвайки се почти безшумно по меката трева, потънали в собствените си мисли, неволно станаха подслушвани.

Тъкмо заобикаляха ъгъла на живия плет, когато чуха гласа на Айрис Ставертън, който се издигаше яростен и чист от дълбините на Тайната градина.

— Ще съжаляваш, ще съжаляваш за това!

Гласът на Скот отговори тихо и несигурно, така че думите не можеха да се различат и гласът на жената се извиси отново, изричайки слова, които те щяха да си спомнят по-късно.

… Ревността! Тя тласка към Дявола! Тя е самият Дявол! Тя може да бъде подтик за ужасно убийство. Внимавай, Ричард, за бога, внимавай!

Сетне Айрис излезе от Тайната градина пред тях и зави зад ъгъла на къщата, без да ги види. Вървеше бързо, почти тичаше, като жена, обсебена и преследвана от вещици.

Мистър Сатъртуейт отново си помисли за думите на лейди Синтия. Опасна жена. За пръв път почувства бързото, неотвратимо приближаване на трагедия, която не може да бъде избегната.

Все пак вечерта се засрами от страховете си. Всичко изглеждаше нормално и приятно. Мисис Ставертън със своята безгрижна незаинтересованост не показваше никакви признаци на напрежение. Мойра Скот беше, както и преди, чаровна и спокойна. Двете жени като че ли се разбираха много добре. Самият Ричард Скот изглеждаше в приповдигнато настроение.

Най-притеснена беше мисис Ънкертън. Тя потърси опора в мистър Сатъртуейт.

— Може да ви се стори глупаво, но, кой знае защо, ме полазват тръпки. Честно да ви кажа, изпратих да повикат стъкларя, без да кажа на Нед.

— Стъкларя ли?

— За да постави ново стъкло на онзи прозорец. Нед се гордее с него. Твърди, че придава колорит на къщата. Това не ми харесва, казвам ви. Ще си сложим ново стъкло и няма да има никакви отвратителни истории, свързани с него.

— Забравяте — каза мистър Сатъртуейт, — или може би не знаете. Петното се връща.

— И така да е… — отвърна мисис Ънкертън. — Ще кажа само, че е противоестествено!

Мистър Сатъртуейт вдигна вежди, но не отговори.

— И какво, ако се появи отново? — продължи мисис Ънкертън предизвикателно. — Ние с Нед не сме толкова бедни, че да не можем да си позволим по едно ново стъкло всеки месец — или всяка седмица, ако се наложи.

Мистър Сатъртуейт не прие предизвикателството. Беше виждал твърде много неща да се пречупват и да падат пред властта на парите, за да повярва, че дори духът на един рицар може да се съпротивлява успешно. Все пак беше заинтересуван от демонстрираното от мисис Ънкертън безгрижие. Дори тя не правеше изключение от общото напрежение в атмосферата — само че го придаваше на една измислена история за призраци, а не на междуличностните сблъсъци сред гостите си.

Така се случи, че мистър Сатъртуейт дочу още една част от разговор, която хвърли светлина върху положението. Качваше се по широкото стълбище, за да си легне. Джон Потър и мисис Ставертън седяха заедно в преддверието на голямата зала. Тя говореше с леко предизвикателство в прекрасния си глас.

— Нямах и най-малка представа, че семейство Скот ще бъдат тук. Честно казано, ако знаех, нямаше да дойда. Но мога да те уверя, драги Джон, че след като вече съм тук, няма да избягам…

Мистър Сатъртуейт отмина нагоре по стълбите и престана да долавя разговора. „Чудя се… Каква ли е истината? — помисли си той. — Дали е знаела? Чудя се… Какво ще излезе от всичко това?“

Той поклати глава.

В ясната светлина на утрото реши, че вероятно е бил малко мелодраматичен в представите си миналата вечер. Малко напрежение — да, наистина — поради обстоятелствата, но нищо повече. Хората се приспособиха. Неговото предчувствие, че приближава някаква голяма катастрофа, беше от нерви — просто нерви или може би черният дроб… Да, това беше — черният дроб. Трябваше да отиде в Карлсбад през следващите няколко седмици.

По собствена инициатива организира малка разходка вечерта, точно когато се стъмваше. Предложи на майор Потър да се качат до полянката и да видят дали мисис Ънкертън е удържала думата си и е сменила стъклото. А на себе си каза: „Упражнения, това ми трябва. Упражнения.“

Двамата мъже вървяха бавно през гората. Потър, както обикновено, бе мълчалив.

— Не мога да се освободя от чувството — започна мистър Сатъртуейт разговорчиво, — че бяхме малко глупави във фантазиите си вчера. Като очаквахме някакви неприятности, така да се каже. В крайна сметка, хората трябва да се държат прилично — да скриват чувствата си и така нататък.