Агата Кристи - Загадъчният мистър Куин

И отново Айрис Ставертън промълви със същия безжизнен тон:

— Аз… го вдигнах.

— Полиция — рече Ънкертън и стана. — Трябва да повикаме полиция веднага. Може би вие ще се обадите, Скот? Някой трябва да остане тук — да, сигурен съм, че някой трябва да остане тук.

По своя тих, изискан начин мистър Сатъртуейт предложи да остане. Неговият домакин прие предложението с огромно облекчение.

— Дамите — обясни той. — Трябва да съобщя новините на дамите, на лейди Синтия и съпругата ми.

Мистър Сатъртуейт остана в Тайната градина, гледайки тялото на тази, която преди малко беше Мойра Скот.

„Горкото дете — каза си той. — Горкото дете…“

Припомни си старата фраза, че злото, сторено от хората, ги надживява. Не беше ли по някакъв начин Ричард Скот отговорен за смъртта на невинната си жена? Щяха да обесят Айрис Ставертън, предположи той, въпреки че не му се искаше да мисли за това, но съпругът не носеше ли поне част от вината? Злото, което вършат хората…

И момичето, невинното момиче, беше платило.

Погледна надолу към нея с дълбоко съжаление. Нейното дребно лице беше толкова бяло и замислено; на устните й беше замръзнала полуусмивка. Разпиляната златна коса, изящното ухо. В долната му част имаше петно от кръв. Чувствайки се нещо като детектив, мистър Сатъртуейт предположи, че там е имало обица, откъсната при падането. Той проточи врат напред. Да, беше прав — на другото й ухо висеше малка перлена капка.

Горкото дете, горкото дете!

— И така, сър — каза инспектор Уинкфийлд.

Бяха в библиотеката. Инспекторът, енергичен, проницателен на вид около четиридесетгодишен мъж, довършваше разследванията си. Беше разпитал повечето гости и вече имаше определено мнение по случая. Сега изслушваше майор Потър и мистър Сатъртуейт. Мистър Ънкертън седеше отпуснат в един стол, взирайки се с празен поглед в отсрещната стена.

— Както разбирам, господа — продължи инспекторът, — сте се разхождали. Връщали сте се към къщата по пътека, която заобикаля отляво така наречената Тайна градина. Така ли е?

— Точно така, инспекторе.

— Чули сте два изстрела, а после — женски писък?

— Да.

— След това сте изтичали възможно най-бързо, излезли сте от гората и сте стигнали до входа на Тайната градина. Ако някой е излязъл от градината, могъл е да го направи само през единствения вход. Живият плет е непроходим. Ако някой е изтичал от градината и е завил надясно, би срещнал мистър Ънкертън и мистър Скот. Ако е завил наляво, вие щяхте да го видите. Така ли е?

— Така е — кимна майор Потър. Беше много блед.

— Това като че ли изчерпва нещата — заключи инспекторът. — Мистър и мисис Ънкертън и лейди Синтия Дрейг са седели на поляната, мистър Скот е бил в билярдната зала, която гледа към поляната. Около шест и десет мисис Ставертън излязла от къщата, разменила една-две думи с онези, които седели там и завила зад ъгъла към Тайната градина. Две минути по-късно се чули изстрелите. Мистър Скот изскочил от къщата и заедно с мистър Ънкертън изтичали до Тайната градина. В същото време вие и мистър… ъ-ъ-ъ… Сатъртуейт сте дошли от противоположната посока. Мисис Ставертън е била в Тайната градина с пистолет в ръка, от който е било стреляно два пъти. Според мен тя е застреляла първо дамата в гръб, както е седяла на пейката. И когато капитан Аленсън е скочил към нея, го е застреляла в гърдите, докато се е приближавал. Разбирам, че е имало… по-ранна връзка между нея и мистър Ричард Скот.

— Долна лъжа — заяви Потър.

Гласът му се извиси, рязък и груб. Инспекторът не каза нищо, само поклати глава.

— Каква е нейната версия? — попита мистър Сатъртуейт.

— Тя казва, че е отишла в Тайната градина, за да остане замалко сама. Точно преди да завие зад ъгъла, чула изстрелите. Влязла през входа, видяла пистолета, който лежал в краката й и го вдигнала. Никой не е минал покрай нея и не е видяла никого в градината, освен двете жертви. — Инспекторът направи пауза. — Така твърди тя и макар че я предупредих, настоява да даде показания.

— Ако тя твърди така — заяви майор Потър с все още смъртно бледо лице, — значи това е истината. Познавам Айрис Ставертън.

— Е, сър — каза инспекторът, — по-късно ще имаме много време за подробностите. Междувременно трябва да изпълня дълга си.

С рязко движение Портър се обърна към мистър Сатъртуейт.

— Не можете ли да помогнете? Направете нещо!

Мистър Сатъртуейт не можеше да не се почувства извънредно поласкан. Към него беше отправен зов за помощ — към него, най-незначителния сред хората — и то от човек като Джон Портър.