Агата Кристи - Загадъчният мистър Куин

Но отвътре беше много красива със старомодния чар на оформените лехи, застланите с плоски камъни пътечки и ниската, прекрасно изваяна каменна пейка. Когато стигнаха центъра на градината, мистър Сатъртуейт се обърна и посочи към къщата. Грийнуейс Хауз беше разположена по дължина на изток и на запад. На тази тясна западна стена имаше само един прозорец на първия етаж, почти обрасъл с бръшлян, с помътнели рамки; виждаше се, че е закован отвътре.

— Ето го — каза мистър Сатъртуейт.

Като проточи леко врат, Портър погледна нагоре.

— Хм, виждам само нещо като обезцветяване на една от рамките, нищо повече.

— Твърде близо сме — рече мистър Сатъртуейт. — Има една поляна нагоре в гората, откъдето се открива наистина добра гледка.

Той поведе майора извън Тайната градина и, като зави рязко наляво, навлезе в гората. Беше обзет от истински ентусиазъм на екскурзовод и едва забелязваше, че мъжът до него е разсеян и невнимателен.

— Разбира се, трябваше да направят друг прозорец, когато заковаха този — обясни той. — Новият гледа на юг към поляната, на която седим сега. Струва ми се, че семейство Скот са настанени във въпросната стая. Затова не исках да говоря на тази тема. Мисис Скот може да се почувства нервна, ако разбере, че спи в така наречената „обитавана от духове стая“.

— Да. Разбирам — промълви Портър.

Мистър Сатъртуейт го погледна остро и осъзна, че другият не е чул и дума от онова, което казва.

— Много интересно — рече Потър и удари с пръчката си няколко високо израснали напръстничета. После се намръщи и продължи: — Тя не трябваше да идва. Изобщо не трябваше да идва.

Хората често говореха по този начин на мистър Сатъртуейт. Като че ли беше толкова незначителен, че почти бе лишен от самоличност. Той бе просто идеалният слушател.

— Не — повтори Потър, — тя изобщо не трябваше да идва.

Мистър Сатъртуейт инстинктивно разбра, че събеседникът му не говори за мисис Скот.

— Така ли мислите? — попита той.

Потър поклати глава, като че ли предчувстваше нещо.

— Бях на онова пътуване — каза рязко той. — Отидохме тримата. Скот, аз и Айрис. Тя е прекрасна жена и невероятно добър стрелец. — Замълча за момент. — Защо са я поканили? — сопна се той.

— От неведение — вдигна рамене мистър Сатъртуейт.

Ще има неприятности — каза майорът. — Трябва да сме нащрек… и да направим, каквото можем.

Но сигурно мисис Ставертън…

— Говоря за Скот. — Той направи пауза. — Разбирате ли, трябва да имаме предвид и мисис Скот.

Мистър Сатъртуейт я беше имал предвид през цялото време, но не сметна за необходимо да го сподели, след като събеседникът му напълно я беше забравил по време на разговора.

— Как се е запознал Скот с жена си? — попита той.

— Миналата зима в Кайро. Всичко стана много бързо. След три седмици бяха сгодени, а след шест — женени.

— Тя ми изглежда много чаровна.

— Така е, без съмнение. И той я обожава… Но това няма значение. — И майор Потър отново повтори, като използува местоимението, означаващо за него само едно лице: — По дяволите, тя не трябваше да идва…

Точно тогава стигнаха до високо затревено пространство на известно разстояние от къщата. Отново с оттенък на гордост, като екскурзовод, мистър Сатъртуейт простря ръка.

— Вижте.

Бързо се смрачаваше. Прозорецът все още се различаваше ясно и се виждаше лице на мъж с шапка с перо, притиснато към едно от стъклата.

— Странно — отбеляза Потър. — Наистина, много странно. Какво ще стане, когато стъклото се счупи някой ден?

Мистър Сатъртуейт се усмихна.

— Това е най-интересната част от историята. Стъклото, доколкото знам, е било сменяно поне единадесет пъти, може би и повече. Последният път — преди дванадесет години, когато тогавашният собственик на къщата решил да унищожи мита. Но винаги е същото. Петното отново се появява — не веднага, това обезцветяване се разпростира постепенно. Като правило продължава между един и два месеца.

За пръв път Потър показа признаци на истински интерес. Той внезапно потръпна.

— Ужасно странни неща. Няма обяснение за тях. Каква е истинската причина да заковат прозореца отвътре?

— Е, смяташе се, че стаята… носи лош късмет. Ивсхъмови живееха в нея, точно преди да се разведат. После Стекли и жена му отседнаха тук, в тази стая, когато той избяга с една танцьорка.

Потър повдигна вежди.

— Разбирам. Опасна е не за живота, а за морала.

„А сега — помисли си мистър Сатъртуейт, — в нея са семейство Скот…, чудя се…“