Агата Кристи - Загадъчният мистър Куин

Тъкмо щеше да измърмори със съжаление отговора си, когато Томпсън, лакеят, влезе с визитна картичка върху поднос и я поднесе на господаря си с почтително покашляне. Мистър Ънкертън все още седеше сгушен на стола, без да взема участие в това, което ставаше около него.

— Казах на господина, че може би няма да можете да го приемете, сър — промърмори Томпсън. — Но той настоя, че има уговорка и че е много спешно.

Ънкертън взе картичката.

— Мистър Харли Куин — прочете той. — Спомням си, че искаше да ме види заради една картина. Наистина се уговорих с него, само че сега…

Но мистър Сатъртуейт вече беше поел топката.

— Мистър Харли Куин ли казахте? — извика той. — Колко необикновено! Колко необикновено, наистина! Майор Портър, вие ме попитахте дали мога да ви помогна. Мисля, че мога. Мистър Куин е мой приятел — или може би трябва да кажа познат. Забележителен човек.

— Някой криминалист-аматьор, предполагам — вметна презрително инспекторът.

— Не — възпротиви се мистър Сатъртуейт. — Изобщо не е такъв. Но има сила, почти мистериозна сила, да ви накара да осъзнаете онова, което сте видели със собствените си очи, да си изясните онова, което сте чули със собствените си уши. Нека поне го поставим в течение на случая и да видим какво ще каже.

Мистър Ънкертън хвърли бърз поглед към инспектора, който само изсумтя и погледна към тавана. Тогава домакинът кимна на Томпсън, който излезе от стаята и се върна, съпроводен от висок, слаб непознат.

— Мистър Ънкертън? — ръкува се непознатият. — Съжалявам, че ви безпокоя в такъв момент. Трябва да оставим разговора си относно картината за друг път. О! Моят приятел, мистър Сатъртуейт. Още ли сте такъв почитател на драмата, както обикновено?

Лека усмивка се плъзна за момент по устните на непознатия, докато произнасяше последните думи.

— Мистър Куин — започна мистър Сатъртуейт развълнувано, — тук се разиграва драма и точно сега сме в кулминацията й. Двамата с моя приятел, майор Портър, бихме искали да чуем вашето мнение за нея.

Мистър Куин седна. Лампата с червен абажур хвърляше широка лента цветна светлина върху карираното му палто и оставяше лицето му в сянка, като че ли носеше маска.

Мистър Сатъртуейт нахвърли накратко основните щрихи на трагедията. След това замълча, очаквайки трепетно думите на оракула.

Но мистър Куин само поклати глава.

— Тъжна история — рече той. — Тъжна, потресаваща трагедия. Липсата на мотив я прави много интригуваща.

Ънкертън се взря в него.

— Вие не разбирате — каза той. — Свидетел е чул мисис Ставертън да заплашва Ричард Скот. Тя е изпитвала силна ревност от жена му. Ревността…

— Съгласен съм — кимна мистър Куин. — Ревността е като обладаване от демони. Едно и също е. Но вие не ме разбрахте. Нямах предвид убийството на мисис Скот, а това на капитан Аленсън.

— Прав сте — извика Портър, като скочи от мястото си. — Това е слабото място. Ако Айрис изобщо е искала да застреля мисис Скот, щяла е да я издебне някъде сама. Не, ние сме на погрешен път. И мисля, че виждам друго разрешение. Само тези трима души са били в Тайната градина. Фактът е безспорен. Но си представям развитието на трагедията по друг начин. Да предположим, че Джими Аленсън застрелва първо мисис Скот и после себе си. Възможно е, нали? Той изпуска пистолета, докато пада. Мисис Ставертън го намира на земята и го вдига, както самата тя твърди. Как ви се струва?

Инспекторът поклати глава.

— Не става, майор Портър. Ако капитан Аленсън беше стрелял в себе си от упор, по дрехата му щеше да има нагар.

— Може да е държал пистолета на една ръка разстояние.

— Защо да го прави? Не звучи смислено. Освен това няма мотив.

— Може би внезапно е загубил ума си — промърмори не твърде убедено Портър. Замълча отново, сетне като че ли изведнъж събра сили и предизвикателно попита: — Е, мистър Куин?

Последният поклати глава.

— Не съм магьосник. Не съм дори криминалист. Но ще ви кажа едно: вярвам в ценността на впечатленията. По време на всяка криза винаги има един момент, който се откроява сред останалите, една картина, която остава, след като всичко друго е избледняло. Мисля, че мистър Сатъртуейт трябва да е бил най-непредубеденият наблюдател сред присъстващите. Ще се опитате ли да се върнете назад, мистър Сатъртуейт и да ни разкажете за момента, който ви е направил най-силно впечатление? Когато чухте изстрелите ли беше? Или когато за пръв път видяхте труповете? А може би когато забелязахте пистолета в ръката на мисис Ставертън? Освободете ума си от всички стандартни представи за значимост и ни кажете.