Агата Кристи: Загадъчният мистър Куин

Мистър Куин се изсмя…

Беше странен смях — подигравателен и все пак някак си тъжен. Всички подскочиха като ужилени.

— Извинете ме — каза той. — Вие все още живеете в миналото, мистър Ивсхъм. Още сте в плен на предубежденията си. Но аз, външният човек, странникът минувач, аз виждам само фактите.

— Фактите?

— Да, фактите.

— Какво искате да кажете? — попита Ивсхъм.

— Виждам ясна поредица факти, очертана от самите вас, но чието значение ви се изплъзва. Нека се върнем десет години назад и да видим какво имаме пред себе си, като отстраним всички лични представи и емоции.

Мистър Куин се беше изправил и сега изглеждаше много висок. Пламъците подскачаха изразително зад него. Говореше с нисък, убедителен глас.

— Вие сте на вечеря. Дерек Кейпъл обявява своя годеж. Тогава си мислите, че годеницата е Марджъри Дилки. Сега обаче не сте толкова сигурни. Той ви изглежда неспокоен и възбуден като човек, който смело е предизвикал Съдбата, който, по думите ви, е изтеглил голямата печалба при невероятен риск. После следва звънецът на вратата. Той излиза да получи дълго забавилата се поща. Не отваря писмата, но вие сами споменахте, че е разгърнал вестника, за да хвърли поглед на новините . Изминали са десет години и ние не бихме могли да кажем какви са били новините в онзи ден — земетресение някъде далеч или политическа криза по-наблизо. Единственото, което знаем за съдържанието на вестника е, че в него е имало един малък абзац — съобщението, че вътрешното министерство е дало разрешение за ексхумиране на тялото на мистър Апълтън преди три дни.

— Какво?

— Дерек Кейпъл се качва в стаята си — продължи мистър Куин — и от там вижда нещо през прозореца. Сър Ричард Конуей ни каза, че завесата не е била дръпната и още, че прозорецът гледа към алеята. Какво е видял? Какво би могъл да види, което да го накара да посегне на живота си?

— Хайде, кажете! Какво е видял?

— Според мен — каза мистър Куин — видял е полицай. Полицай, който е дошъл заради едно куче, но Дерек Кейпъл не го е знаел. Той просто е видял един полицай.

Настъпи дълго мълчание. Като че ли беше нужно известно време, за да се направи логическата връзка.

— Господи! — прошепна най-после Ивсхъм. — Не може да бъде! Апълтън? Но той не е бил там, когато Апълтън умира! Старецът е бил сам със съпругата си…

— Но може да им е бил на гости една седмица по-рано? Стрихнинът не е много разтворим, освен ако не е във формата на хидрохлорид. Тъй като е поставен във виното, най-значителната част от него ще бъде изпита с последната чаша, може би седмица след неговото заминаване.

Портъл скочи напред. Гласът му беше груб, очите — зачервени.

— А защо тя е счупила гарафата? — извика той. — Защо я е строшила? Това ми обяснете!

За пръв път тази вечер мистър Куин се обърна към мистър Сатъртуейт.

— Имате богат жизнен опит, мистър Сатъртуейт. Може би вие можете да ни отговорите на това?

Гласът на мистър Сатъртуейт потрепна. Топката най-после му беше подхвърлена. Щеше да произнесе може би най-важната реплика в пиесата. Най-после беше актьор, а не зрител.

— Както аз си представям нещата — скромно подхвана той, — тя… не е била безразлична към Дерек Кейпъл. Но е била, по моему, почтена жена и го е отпратила. Когато съпругът й е починал, тя е заподозряла истината. И, за да спаси мъжа, когото е обичала, се е опитала да унищожи уликата срещу него. По-късно, струва ми се, той я е убедил, че подозренията й са неоснователни и тя се е съгласила да се омъжи за него. Но дори и тогава нещо вътре в нея се е съпротивлявало — жените, мисля си, имат изключителен инстинкт.

Господин Сатъртуейт беше произнесъл своята реч.

Внезапно една дълга, протяжна въздишка изпълни въздуха.

— Боже мой — възкликна Ивсхъм сепнат. — Какво беше това?

Мистър Сатъртуейт можеше да му обясни, че това е Блинър Портъл горе в галерията, но беше достатъчно артист по душа, за да развали добрата сцена.

Мистър Куин се усмихна.

— Колата ми сигурно вече е готова. Благодаря ви за гостоприемството, мистър Ивсхъм. Надявам се, че успях да направя нещичко за моя приятел.

Всички го гледаха с нямо удивление.

— Тази страна на нещата ви беше убягнала, нали? Той е обичал тази жена, разбирате ли? Обичал я е толкова силно, че е извършил убийство заради нея. Когато възмездието го е достигнало, както погрешно си е помислил, е сложил край на живота си. Но, без да иска, е оставил тя да понесе последствията.

— Тя беше оправдана — вметна Ивсхъм.