Агата Кристи: Загадъчният мистър Куин

— Любопитно — отбеляза мистър Куин.

— Да. Изглеждаше така сякаш има замесен друг човек.

— Друга жена — предположи замислено Конуей.

— Боже господи! — възкликна Ивсхъм. Знаете ли, имаше някаква почти неприлична веселост в държанието на стария Дерек онази нощ. Изглеждаше пиян от щастие. И все пак… не мога да обясня точно какво имам предвид, но някак и странно дързък.

— Като човек, който предизвиква Съдбата — тежко изрече Алекс Портъл.

Дали говореше за Дерек Кейпъл или за самия себе си? Докато го гледаше, мистър Сатъртуейт бе по-склонен да повярва на второто. Да, това представляваше Алекс Портъл — човек, който предизвиква съдбата.

Въображението му, размътено от алкохола, внезапно го подсети за онзи момент в тази история, който бе свързан с неговото лично тайно занимание.

Мистър Сатъртуейт погледна нагоре. Тя беше още там. Гледаше и слушаше — все така неподвижна, като мъртва.

— Напълно вярно — каза Конуей. — Кейпъл беше странно развълнуван. Бих го описал като човек, който е заложил много и е спечелил при невероятно малък шанс.

— Може би е събирал кураж за онова, което е бил решен да направи, предположи Портъл и, като че ли подтикнат от някаква връзка с идеята си, той стана и си наля ново питие.

— Ни най-малко — произнесе рязко Ивсхъм. — Почти бих се заклел, че подобна мисъл дори не е минала през ума му. Конуей е прав. Той приличаше на комарджия, който току-що е спечелил огромна сума и още не може да повярва в собствения си късмет. Такова впечатление правеше.

Конуей направи обезкуражен жест.

— И все пак — каза той, — десет минути по-късно…

Всички седяха мълчаливо. Изведнъж Ивсхъм удари с ръка по масата.

— Нещо трябва да се е случило през тези десет минути! — извика той. — Трябва! Но какво? Да помислим внимателно. Всички говорехме. Изведнъж Кейпъл стана и напусна стаята…

— Защо? — попита мистър Куин.

Въпросът като че ли разсея Ивсхъм.

— Моля?

— Само попитах: „Защо?“ — повтори мистър Куин.

Ивсхъм се намръщи в усилието да си спомни.

— Не ми изглеждаше важно тогава… О! Разбира се — пощата. Не си ли спомняте колко се развълнувахме, когато чухме звънеца. Бяхме затрупани от сняг три дни. Спомнете си! Най-голямата снежна буря от години. Всички пътища бяха непроходими. Никакви вестници, никакви писма. Кейпъл излезе да види дали нещо най-после не е пристигнало и донесе голяма купчина вестници и писма. Отвори вестника, за да види новините и после се качи горе с писмата си. Три минути по-късно чухме изстрела… Необяснимо… абсолютно необяснимо.

— Не е необяснимо — обади се Портъл. — Разбира се, получил е неочаквани новини с някое от писмата. Бих казал, че е очевидно.

— О, не мисли, че сме пропуснали нещо толкова очевидно. Това беше един от първите въпроси на Съдебния лекар. Но Кейпъл не бе отворил нито едно от писмата си . Цялата купчина лежеше неразпечатана на тоалетката му.

Портъл изглеждаше стреснат.

— Сигурни ли сте, че не е отворил нито едно от тях? Може да го е унищожил след прочитането му.

— Не. Сигурен съм. Разбира се, това би било естественото обяснение. Не, нито едно от писмата не беше отворено. Нямаше нищо скъсано или изгорено. В стаята не гореше огън.

Портъл поклати глава.

— Невероятно.

— Всичко беше ужасяващо — каза тихо Ивсхъм. Ние двамата с Конуей се качихме горе, когато чухме изстрела и го намерихме… Направо бях шокиран, трябва да ви кажа.

— Нямаше какво да направите, освен да се обадите в полицията, предполагам? — попита мистър Куин.

— В Ройстън тогава нямаше телефон. Инсталирах го, когато купих къщата. Не, за щастие местният полицейски началник беше в кухнята в този момент. Едно от кучетата, спомняш ли си горкия стар Роувър, Конуей, се беше загубило предния ден. Минаващ каруцар го открил наполовина погребано в една преспа и го откарал в полицията. Там го разпознали, че е едно от кучетата на Кейпъл. Точно към него беше особено привързан. Началникът го доведе. Тъкмо бе влязъл, когато чухме изстрела. Това ни спести някои неприятности.

— Ей, каква снежна буря беше — спомни си Конуей. — Беше по същото време на годината, нали? В началото на януари.

— Февруари, струва ми се. Скоро след това заминахме за чужбина.

— Сигурен съм, че беше през януари. Моят ловец Нед… помните ли Нед? Осакати се в края на януари. Стана скоро след този случай.

— Тогава сигурно е било съвсем в края на януари. Странно колко трудно си спомня човек датите, след като минат няколко години.