Агата Кристи: Загадъчният мистър Куин

— Autres temps, autres moeurs 1 1 Други времена, други нрави (фр.). — Б.р. — усмихна се Конуей.

Беше висок мъж с вид на военен. И двамата с Ивсхъм бяха от един тип — честни, прями, сърдечни мъже без особени интелектуални претенции.

— В моето детство всички се хващахме за ръце в кръг и пеехме „Auld Lang Syne“ — продължи лейди Лора. — „Трябва ли старите приятели да бъдат забравени.“ Винаги съм смятала тези думи за много вълнуващи.

Ивсхъм се размърда неспокойно.

— О, стига, Лора! — промърмори той. — Не тук!

Той прекоси с широка крачка хола, където седяха, и запали допълнително осветление.

— Глупаво постъпих — каза с приглушен глас лейди Лора. — Това му напомни за бедния мистър Кейпъл, разбира се.

— Скъпа, не ти ли е много горещо тук?

Блинър Портъл помръдна рязко.

— Благодаря, ще преместя стола си малко назад.

„Какъв прекрасен глас има тя — тих, шумолящ, отекващ глас, който остава в паметта — помисли си мистър Сатъртуейт.“ Сега лицето й беше в сянка. Колко жалко!

От новото си място Елинър попита:

— Мистър-Кейпъл?

— Да, първият собственик на тази къща. Той се застреля… о, добре, Том, скъпи, повече няма да говоря за това, щом не искаш. Разбира се, случилото се беше ужасен шок за Том, защото е бил тук точно тогава.

— Вие също бяхте тук, нали, сър Ричард?

— Да, лейди Лора.

Старинният стенен часовник в ъгъла изпъшка, проскърца, изхриптя астматично и удари дванадесет.

— Честита Нова година, Том — изсумтя небрежно Ивсхъм.

Лейди Лора сгъна решително плетивото си.

— Е, посрещнахме Новата година — отбеляза тя и поглеждайки мисис Портъл допълни: — Какво мислиш да правиш, скъпа?

Елинър Портъл стана рязко и без колебание отвърна:

— Да си легна, несъмнено.

„Много е бледа — помисли си мистър Сатъртуейт, изправи се бързо и се зае със свещите. — Обикновено не е толкова бледа.“

Запали нейната свещ и й я връчи с лек старомоден поклон. Тя я пое с благодарност и бавно се заизкачва по стълбите.

Внезапно странен импулс обхвана мистър Сатъртуейт. Прииска му се да я настигне, да я окуражи. Изпитваше неясно предчувствие, че я грози някаква опасност. Импулсът заглъхна и той се почувства засрамен. Явно, и него го хващаха нервите.

Когато тръгна нагоре по стълбите, тя не погледна съпруга си, но сетне извърна глава през рамо и отправи към него дълъг изпитателен поглед, пълен със странна настойчивост. Това направи на мистър Сатъртуейт особено впечатление.

Докато пожелаваше „лека нощ“ на домакините си, усети, че го обзема необяснимо смущение.

— Наистина се надявам, че новата година ще донесе щастие — каза лейди Лора. — Но политическата ситуация ми изглежда изпълнена с тягостна несигурност.

— Вярно, така е — рече сериозно мистър Сатъртуейт. — Така е.

— Единствено се надявам — продължи лейди Лора без ни най-малка промяна в тона, — че първият, който прекрачи прага, ще бъде тъмнокос. Нали знаете това поверие, мистър Сатъртуейт? Не? Учудвате ме. За да има късмет в къщата, трябва тъмнокос мъж да стъпи пръв в нея през новата година. Господи, надявам се, че няма да намеря нещо крайно неприятно в леглото си! Никога не се доверявам на децата. Те са в твърде повишено настроение.

Поклащайки глава в тъжно предчувствие, лейди Лора се заизкачва величествено по стълбището!

Когато дамите се оттеглиха, столовете бяха придърпани по-близо до пламтящите дънери в голямото открито огнище.

— Хайде, наздраве! — каза гостоприемно Ивсхъм и взе в ръка гарафата с уиски.

Всички казаха „наздраве“ и разговорът се върна към забранената дотогава тема.

— Вие познавахте Дерек Кейпъл, нали, Сатъртуейт? — попита Конуей.

— Да, слабо.

— А вие, Портъл?

— Не, никога не съм го срещал.

Това беше казано така рязко и отбранително, че мистър Сатъртуейт вдигна изненадано поглед.

— Винаги ми е неприятно, когато Лора подхване тази тема — каза бавно Ивсхъм. — След трагедията къщата беше продадена на някакъв голям индустриалец. Само след година се изнесе. Нещо не му допадна. Разбира се, много глупости се изприказваха, че къщата е обитавана от духове и така й излезе лошо име. По-късно, когато Лора ме убеди да се кандидатирам от Уест Кидълби, аз, естествено, трябваше да се установя в този район, а не беше толкова лесно да се намери подходящо жилище. Ройстън се предлагаше евтино и най-накрая реших да я купя. Всички тези духове са бабини деветини. Но все пак никому не е приятно постоянно да му се напомня, че живее в дом, където близък човек се е застрелял. Бедният Дерек! Никога няма да научим защо го направи.