Артър Дойл - Пиратът Шарки

Не му беше трудно да я намери. Морето поне си стоеше на същото място и по него той успя да се ориентира. Но уви, къде бяха изчезнали малките къщи? На тяхно място издигаха високи чела към морето внушителни каменни къщи, построени в полукръг. С наранено сърце Джон мина вяло покрай великолепните входове и изведнъж през него премина тръпка, последвана от топъл лъч на надежда и вълнение, защото малко по-назад от тях, като селянче в бална зала, съвсем не на мястото си стоеше стара варосана къщичка с дървена веранда и стени, покрити с пълзящи растения. Той потърка очи и погледна отново, но тя продължаваше да стои там, с ромбоидно изрязаните си прозорчета и бели муселинени перденца, съвсем същата като в деня, когато я видя за последен път. Косата му бе побеляла, рибарското селище се бе превърнало в голям град, но сръчни ръце и едно предано сърце бяха запазили бабината къщурка непроменена и готова да посрещне пътешественика.

И сега, когато най-сетне бе пристигнал в своето тихо пристанище, Джон Хаксфърд повече от всякого бе изпълнен с опасения и страхове. Той пристигна така смъртно уморен, че трябваше да седне на една от крайбрежните пейки, обърнати с лице към къщичката. Един стар рибар седеше на единия й край и пушеше черна глинена лула.

— Май сте се преуморил — рече той, като се вгледа в изнуреното лице и тъжните очи на непознатия. — Стари хора като нас не бива да забравят годините си.

— Вече се чувствувам по-добре, благодаря — отвърна Джон. — Бихте ли ми казали, приятелю, как е оцеляла тази къщичка сред тези прекрасни сгради?

— Ами тази къщичка — започна старият рибар, потрепвайки енергично с патерицата си по земята — е собственост на най-твърдоглавата жена в цяла Англия. Не знам дали ще ми повярвате, но й предлагаха да й заплатят сума, десеторно по-голяма от цената на къщата, и въпреки това тя не пожела да се раздели с нея. Обещаваха й дори да преместят къщичката камък по камък, да я построят на някое удобно място и отгоре на това да й платят една хубава кръгла сума, но тя дори не пожела да чуе за такова нещо.

— И защо? — попита Джон.

— Тъкмо това е най-смешното. Всичко е само заради една заблуда. Бях още момче, когато годеникът й замина, но тя си е втълпила, че един ден той може да се върне и ако къщичката не си е на мястото, няма да знае къде да отиде. Ако човекът наистина е жив, той трябва да е вече на вашите години, но не се съмнявам, че отдавна е умрял. Добре че се е отървала от него, изглежда е бил голям негодник, за да я изостави по този начин.

— А нима я е изоставил?

— Да, заминал за Щатите и дори думица не й писал за сбогом. Това беше ужасно безобразие, защото оттогава момичето все го чака и линее. Според мен именно от сълзите, пролети през тези петдесет години, тя изгуби зрението си.

— Тя е ослепяла! — изстена Джон и понечи да се изправи.

— Дори нещо по-лошо — отвърна рибарят. — Тя е на смъртно легло. Ето, вижте, колата на лекаря е спряла пред вратата й.

При тези лоши вести старият Джон скочи и се затича към къщичката. На вратата се срещна с лекаря, който отиваше към файтона си.

— Как е пациентката ви, докторе? — попита той с разтреперен глас.

— Зле, много зле — отвърна надуто лекарят. — Ако все така продължава да губи сили, има опасност за живота й, но ако положението се подобри, може и да оцелее. — С този двусмислен отговор той замина сред облак от прах.

Джон Хаксфърд все още се колебаеше на прага, без да знае как да влезе и доколко такъв шок може да се окаже опасен за болната, когато един господин, облечен в черно, нахлу припряно в къщичката.

— Бихте ли ми казали, сър, дали тук живее бедната жена? — попита той.

Джон кимна й свещеникът влезе, оставяйки вратата полуотворена. Пътешественикът го изчака да влезе във вътрешната стая и се промъкна в предния салон, където бе прекарал толкова много щастливи часове. Всичко до най-малката подробност си стоеше както и преди, защото счупеше ли се някоя вещ, Мери имаше навика да я замени със същата, за да запази непроменен вида на стаята. Джон стоеше нерешително, оглеждайки се наоколо, докато чу женски глас от вътрешната стая и като се промъкна тихо към вратата, надникна вътре.

Подпряна на възглавници, болната лежеше в леглото и когато Джон погледна от вратата, лицето й бе обърнато към него. Той едва не извика, когато очите се спряха върху му — нежните, открити приятни черти на лицето й бяха все така прекрасни и непроменени, като че ли това бе същото полудете-полужена, което бе притиснал до сърцето си на бриспортския кей. Нейният спокоен скромен живот не бе оставил нито една от онези груби следи по чертите й, които са външните белези на вътрешни борби и неспокоен дух. Целомъдрена меланхолия бе придала изящество и мекота на изражението й, а загубата на зрението бе уравновесено от онова спокойствие, характерно за лицата на слепците. Със сребристата си коса, която се подаваше изпод снежнобялата й шапчица, и с лъчезарната усмивка на приятното си лице тя си бе същата Мери, станала по-хубава и по-добра, обогатена с нещо безплътно и ангелско.