Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Запали свещите и факлите, управителю. Да видим какво си скрил в тази дупка.

Докато Кембъл търсеше огниво, аз си дадох сметка каква мъртвешка тишина цари в тайната стаичка. Въздухът беше застоял и зловонен, но не това беше най-неприятното. Нещо вътре сграбчи сърцето ми и смрази душата ми, сякаш самата смърт се беше промъкнала в помещението и ни наблюдаваше от мрака. Първоначално ми беше трудно да пригодя зрението си към мъждукащата светлина, а танцуващите сенки само увеличиха страха ми. После видях, че управителят на крепостта стои в едно ъгълче със скръстени ръце и страхливо се взира в нас. Аз се огледах наоколо и, о, ужас на ужасите! Що за дяволска стая беше това?! Е, знаете си го стария Шалот и ви е ясно, че е виждал какви ли не страхотии, но онова място беше толкова зловещо, че дори сега, десетилетия по-късно, все още сънувам кошмари, свързани с него. Стените на стаичката бяха тухлени, в нея нямаше нито прозорец, нито пък някаква украса и изобщо нищо за радост на окото. Подът беше покрит с дъски, а върху тях някой беше постлал някакъв доста дебел вълнен килим, който обаче беше започнал да се разпада. В средата на помещението се издигаше грамадна греда със забити в нея куки, от които висяха прокъсани, прашни и обвити в паяжини дрехи. Освен това имаше някаква паянтова маса и няколко стола, но най-страшното беше леглото, отчасти скрито зад централната греда. И така, аз отстъпих встрани и едва тогава разбрах почудата, изписала се по лицето на господаря ми. Милостиви Боже! Широкото легло стоеше върху четири солидни дървени крака, дюшекът беше покрит с дебел слой прах, а лицевата дъска беше цялата покрита с паяжини. Най-ужасяващото обаче беше, че в средата на леглото, рамо до рамо, лежаха печалните останки на двамата млади принцове.

— O Jesus miserere! 36 36 Господи, помилуй! (лат.). — Б.пр. — промърморих аз, коленичейки до леглото и вдигайки дръжката на меча си като кръст.

Разбира се, виждал съм много владетели да приключват земния си път на бесилката или пък на дръвника; покосени от камата на наемен убиец или пък от чашата на някой отровител. Виждал съм дворци, погълнати от пламъци; виждал съм мраморните палати на Константинопол, потънали в кръв. Нищо обаче не може да се сравни с тихия ужас, който изпитах при вида на тези клети детски скелети, все още облечени в мърляви останки от някогашен блясък. Разпадащият се жакет на едното момче беше украсен със седеф, а изпод пожълтялата мантия на другото се подаваше инкрустирана със скъпоценни камъни кама. Между ребрата на единия скелет висеше сребърен кръст, а между двата черепа се виждаше богато украсена шапчица, цялата покрита с плесен и прах. Аз се изправих и внимателно огледах останките. Устите и на двата скелета бяха леко отворени и аз забелязах, че зъбите на едното момче са започнали да гният. Господ ми е свидетел, не знаех да пищя ли, да плача ли, или пък да се помоля. В крайна сметка, си свалих плаща и покрих останките с него.

— Ах, ти, копеле! — извика Бенджамин, а после се приближи до Кембъл и го зашлеви през лицето. — Ах, ти, дяволско изчадие! Нима няма и капка милост в сърцето ти? — господарят ми отново удари управителя, изтръгвайки от устните му струйка кръв.

Лицето на сър Едуард остана безизразно. Бенджамин го притисна до стената и опипа жакета му за някакво скрито оръжие. После взе едно столче и с негова помощ подпря вратата, за да не се затвори.

— Защо обвинявате мен? — прошепна бавно Кембъл. — Дали благородният ни крал действително е искал да намери безценните си принцове?

— Не ти ли беше жал? — продължи Бенджамин. — Не ти ли хрумна, че горките момчета заслужават прилично погребение? — той огледа стаята. — Е, поне се сдобих с доказателствата, които ми трябваха. Сега вече не можеш да отречеш обвиненията ми, Кембъл. Сър Едуард Кембъл, управител на Тауър, а някога и на кралския дворец в Уудсток. Именно там си се срещнал с училия в Оксфорд Робърт Сакър и между мрачните ви души е покълнало приятелство, скрепено от самия сатана.

— Разбира се — намесих се аз. — Пелтър ни каза, че Сакър е работил в кралски дворец…

— Сигурен съм, че архивите ще потвърдят предположението ми — отвърна Бенджамин. — После Кембъл е пристигнал тук, историите за двамата принцове са завладели въображението му и той е провел свое собствено разследване. И така, събирайки всички карти и чертежи, той е открил две неща — скрития вход над рова и тази тайна стая. После е унищожил картата, на която били отбелязани откритията му, и е дал на Спърдж останалите — за миг господарят ми замълча, за да прочисти гърлото си от праха. — Накрая е помолил надзорника да изработи нова карта и тази стая и скритият вход са се превърнали в негова тайна. Естествено, Кембъл не е можел да си признае, че е идвал тук и е открил малка кесия, изработена от най-фина кожа, в която се съдържали печатите на крал Едуард Пети, който останал на престола едва няколко месеца… Тук намери печатите, нали, Кембъл? Съхранявани в кожена кесия, вероятно прибрана в ковчеже от кедрово дърво, те трябва да са били в отлично състояние.