Николай Пенчев - Главата на хана

- Господарю, вижте! - извика Корсис и посочи небето.

Дълъг слънчев лъч бе окъпал в розово долната страна на облаците. Всеки момент слънцето щеше да изгрее.

- Трябва да побързаме, господарю!

- Гробницата на Крум е натам - посочи мястото на последната си битка Климент и двамата бавно закуцукаха към хълма.

Точно пред центъра на крайната Източна редица от тежки мрачни девташлари се издигаше каменен трон. Мъх и лишеи бяха превзели част от високия камък, но Климент лесно различи символите и надписите по него.

- Виж тук! - посочи той на Корсис двата, издълбани близо до основата, символа IYI. - Това е двойната седмица. А това - знакът на дракона, символът на Крум! - писарят вдигна очи. -Виж, Корсис - посочи той, - на гърба на облегалката пише Анищар, Юпитер!

- Знаех си, че сме на прав път - уморено каза младежът и приседна от дясната страна на престола, облягайки се на студения камък. - И какво ще правим сега?

- Седни на престола на Юпитер, погледни към изгряващото слънце и сграбчи отрязаната глава на Никифор, която то ще ти покаже - каза Климент и бавно се качи на каменния трон. - Седни на престола на Юпитер...

Слънцето изгря.

Първите му лъчи бавно докоснаха земята, осветявайки високото, обърнато срещу Климент, плато в далечината.

- ...и изгряващото слънце ще ти покаже отрязаната глава на Никифор!

Най-накрая слънцето изгря с целия си блясък и ясно освети изсечения в далечната скала Мадарски конник!

- Значи чашата е там? - попита Корсис, сочейки скалите срещу тях.

Двамата с Климент бяха приседнали в основата на каменния престол, гледаха изгряващото слънце и дъвчеха парчета сушено месо, което младежът бе намерил в джоба си.

- Да! Там е! - потвърди писарят. - През цялото време е била там!

Независимо кого или какво точно изобразяваше конникът, отдавна се знаеше, че от мястото си в скалата той пази България. Какво по-нормално от това в него да бъде вграден още един защитен символ? Теофан и Крум наистина бяха свършили работата си както трябва.

Климент много добре познаваше атрибутите на воина, бдящ над Плиска - орел, лъв, копие и чаша. Теофан се бе възползвал от барелефа. Мястото бе идеално избрано: пред очите на всички, но без някой да може да види скритото в него, освен ако не търси специално.

- И какво ще правим сега? Ще вземем ли чашата? - попита Корсис и пристегна ранената си ръка.

Писарят кимна и се изправи.

- Ще я вземем! Но няма да е днес. Ще отида да огледам мястото. По-късно ще се върнем с необходимите съоръжения и помощ и ще я свалим от скалата.

- Но, господарю! - Корсис също стана, придържайки се със здравата си ръка за престола. - Искам да дойда с вас!

- Корсис! - каза Климент и сложи длан на рамото на помощника си. - Ти направи повече от достатъчно! Виж се само, едва се крепиш на краката си. Прибери се в Плиска. Имаме нужда от помощ.

- Вие също сте изморен!

- Да, но ръката ми не е счупена. И не получих съвсем наскоро рана от стрела в бедрото - писарят се усмихна. -Направо ти се чудя как още се крепиш на краката си. Върни се в Плиска, кажи на Дукум какво сме открили, вземи кон и се върнете всички заедно. Ще ви чакам на платото.

- Нека заедно отидем за подкрепленията. Може да имате нужда от помощта ми!

- Не можем да чакаме. Не знаем докъде е стигнал Неуязвимия. Ако се забавим още, може да ни изпревари. Ще огледам мястото и ще се опитам да го спра, ако се появи. След като слухът, че сме открили чашата, се разчуе, убиецът сам ще дойде в ръцете ни. Ще иска да завърши търсенето си. И тогава ще го заловим!

- Но...

- Нима не искаш да отмъстиш за смъртта на баща си? -попита Климент.

- Разбира се, че искам!

- Тогава прави това, което ти казах! Остани тук, събери достатъчно сили и се върни в града за помощ.

Мърморейки под нос, Корсис седна обратно на земята.

- Кажи на Дукум какво сме открили. Кажи му от какво ще имаме нужда.

Намръщен, младежът кимна.

Писарят вдигна наметалото си от земята, изтупа дрехите си, потупа успокоително Корсис по рамото и тръгна към скалите.

Пътят бе дълъг, но вярата на Климент, че наближава краят на търсенето, му вдъхваше сили.

Полето бавно започна да се събужда. Слънцето огря с пълната си сила и писарят с наслада усети как лъчите му галят лицето му. Изведнъж се почувства силен, бодър и щастлив.

Радваше се, че бе оставил Корсис до каменния престол. Не би си простил, ако нещо се случеше с младежа в това, което предстоеше. Ако успееше да доведе подкрепленията навреме, може би все пак щяха да спасят чашата. Ако не...