Пол Дохърти - Убийците на Сет

— Значи е крадец — произнесе Пренхое, без да отклони погледа си от очите на Мангуста.

— Не бих го казал по този начин — отговори Шуфой. — Просто не прави разлика между онова, което е негово, и собствеността на всички останали. Освен това събира различни данни и сведения.

— Какво носи на врата си?

Мангуста се потупа по главата отстрани:

— Собственото си ухо. Един успя да ми го отхапе, а не може да бъде пришито. За мен обаче е много ценно, за да си позволя да го хвърля.

— И все пак защо е цялото това представление? — заинтересува се Пренхое.

— Защото исках да убедя както теб, така и господаря Амеротке, че Мангуста държи докрай на думата си. А сега ми кажи какво успя да научиш?

Мангуста намигна на Пренхое и се обърна към Шуфой:

— Ходих до Къщата на Златната газела. Пешеду не беше там, а жена му и двете му дъщери нямаше от какво да се оплакват в сенчестата си градина. Но общото настроение в дома е потиснато.

— Качи ли се в стаята на Нешрата? — попита Шуфой, забавлявайки се с гледката на внезапно и широко отворената уста на Пренхое.

— О, да. Къщата си я бива. Същинска съкровищница. Но не пипнах нищо. Дървената решетка може да се сваля, а в стаята й има и въжена стълба — лицето му стана сериозно: — За млада и жизнена жена като Нешрата не представлява никаква трудност да свали решетката и да се спусне долу. Близо до стената има храсти, които скриват следите, а от там се стига лесно до страничната портичка, като се пресича през градините. Минах сам и излязох на пътя. Има дървета и малка горичка. Трябва само да се внимава за минаващия наблизо напоителен канал.

— Какво ще кажеш за домакинството на Пешеду?

Мангуста се усмихна: горните му кучешки зъби бяха изпилени до остър ръб, придавайки му вид на гладен хищник.

— Подслушах слугите. Случилото се с Нешрата не слизаше от устата им. Все пак научих нещо важно. Ти и твоят господар знаете ли, че генерал Пешеду е отсъствал от дома си в нощта, когато дъщерята е имала уговорена среща със своя любовник, както се предполага? — той се наслади на изненадата, изписана по лицето на Шуфой.

— Какво толкова! — отряза Пренхое. — Срещу Пешеду не се води процес…

— Да, бе! — ухили се Мангуста. — А знаете ли, че генералът си пада по хесетките от храма на Анубис? Слугите му не спират да го одумват.

Шуфой се приведе напред с пламнали очи.

— Много добре си се справил, Мангуста. Какво друго има?

— Посетих и храма на Сет. В Червения параклис се влиза лесно през съседна пуста градина. Трудно е да се засече един предпазливо действащ убиец.

— Друго?

— Поразговорих се и с познати кръчмарски плъхове, включително с един пазач, който има обходен маршрут в Дома на войната. Ипумер се оказа съвестен писар — погледна той встрани към Пренхое: — Приличал е малко на този твой приятел. Освен това е обичал и дамите.

— Как го разбра?

— Започвал работа веднага след съмване, но винаги си тръгвал около единайсетия час, когато дамите от града слизат на пазара. По-интересното е, че приятелят му Хепел никога не е излизал с него. А, да не забравя: днес Хепел не се е явил за изпълнение на обичайните си служебни задължения… Освен това при тези излизания Ипумер никога не е хапвал с някого, нито пък е посещавал гостилници, места за бръснене или винарни.

— Може да се е виждал потайно с някого — реши Шуфой.

— А какво научи за хиксосите? — попита Пренхое.

— Господарят говори за някакво тайно общество, свързано с тях…

— Глупости! — цъкна с език Мангуста. — В Тива има повече потайни групи, отколкото кучето бълхи. Вярно е, че преди трийсет години много хора в Тива трябваше да прикриват връзките си с нашествениците, но тези неща отминаха отдавна. Днес хиксосите са вече история.

— Генерал Бейлет не би се съгласил с думите ти — възрази Пренхое.

— Не, с тях е свършено! Вече са само прах, носен от вятъра, нищо повече — стана Мангуста. — Застоях се доста дълго в тази стая. Искам да ви покажа нещо.

— Какво ще кажеш за Улицата с маслените лампи? — попита Шуфой.

— После ще кажа.

Шуфой и Пренхое обуха сандалите си за извън дома, а джуджето взе слънчобрана си. Мангуста настоя да си тръгне по пътя, по който бе дошъл. Двамата го пресрещнаха вън от главната порта и заедно забързаха към града. Мангуста често спираше, за да се ориентира. Най-после стигнаха до пътеката, която минаваше покрай едно от големите имения. Пренхое хвърли поглед надолу покрай стената. Зърна голямата полирана дървена порта, на която проблясваха изкусно нарисувани в златисто газели.