Пол Дохърти: Възмездието на Изида

Предводителят се отдръпна настрани от другарите си и тайно разгърна платното. Книгата бе от здраво съшити папируси, почеркът издаваше опитен, учен писар. Зачете се внимателно и изведнъж сърцето му замря в гърдите. Припряно затвори книгата и я обви отново в платното. Факлите вече догаряха, той застана до входа на изсечената в скалата пещера и погледна навън. Блестящите на черния небосвод звезди като че ли бяха надвиснали досами върховете на зъберите. Заповедите бяха недвусмислени: след като съберяха всичко ценно от гробницата, трябваше да се върнат веднага в Пресъхналия оазис, където Кетра щеше да ги очаква.

— Достатъчно! — извика той и се извърна назад. — Вземайте каквото сте приготвили, и да тръгваме — вдигна ръка, гривната му проблесна на приглушената светлина: — И не забравяйте: не бива нищо да задържате у себе си. Кражбата на един от нас поставя в опасност всички ни!

Останалите кимнаха мълчаливо. Кетра бе безскрупулен, при неподчинение щеше да ги накаже с жестока смърт. Излязоха от гробницата и се спуснаха по сипея. От претъпканите денкове и чували се изтърколиха дребни скъпоценности, но предводителят, вглъбен в мисли върху това, което бе прочел в книгата, заповяда да ги оставят. Сега най-важното бе бързината, утрото бе далеч, но трябваше да стигнат до оазиса, преди да се съмне. Смълчаната долина остана зад гърба им, сега се катереха сред скалите, наоколо стърчаха зловещите силуети на мрачните чукари, единственият звук в нощната тишина бяха пъшканията от тежкия товар. Вляво блещукаха светлинките на некропола, от другата страна на реката се извисяваше безформената маса на Тива.

Водачът пришпори хората си и всички покорно ускориха ход. Прочетеното в книгата го бе изплашило. Плячкосването на царските гробници вече бе предизвикало вълнения в града. Стражите и патрулите бдяха зорко, говореше се, че скоро ще пристигнат и още войски. С всеки изминал ден напрежението нарастваше. Изкачиха се на голото било и заобиколиха високите греди, на които се разпъваха осъдените престъпници.

След пиршеството на лешоядите и пустинните хищници от телата бяха останали само купчина кости. Светлините на града вече не се виждаха, от тук започваха Червените земи на пустинята, но въпреки това разбойниците напредваха предпазливо, внимаваха за някой спотаен в долчинките пеши патрул или ескадрон с колесници. В нощния въздух отекваше смразяващият кръвта вой на нощните зверове.

Събраха се на билото и спряха да огледат отвисоко Пресъхналия оазис. Донесоха мангала, запалиха огън и след миг от оазиса отговориха на сигнала. Кривите ниски дървета изглеждаха черни под тъмното небе. Разбойниците се спуснаха по стръмния склон и долу се подредиха в полукръг около рушащата се стена на стария кладенец. Иззад него се показа друг член на бандата, който не бе взел участие в тазвечерната акция, а някъде сред дърветата трябваше да е Кетра. Предводителят събра плячката в средата и произволно подбра неколцина от хората си, за да бъдат щателно претърсени. След това разбойниците получиха възнаграждението си за предишните грабежи — на всекиго поравно злато, сребро и скъпоценни камъни. Неколцина бяха натоварени със задачата да отнесат новата плячка в определени скривалища в Тива. Не бяха споменати имена, нито лични домове, а ханове и кръчми. Трябваше да оставят там скъпоценностите, а по-късно някой друг щеше да мине да ги прибере и след време всички щяха да получат дела си.

Най-накрая разбойниците се разотидоха и оазисът заглъхна. Предводителят на себаусите бе получил недвусмислена заповед да остане. Той чакаше, стиснал здраво обвитата в плат книга.

— Ела! — прошепна глас в тъмнината. Водачът на разбойниците заобиколи кладенеца. — На колене! — той се подчини. Зърна неясни силуети, усети аромата на жасмин. — Носиш ли я?

— Да, господарю.

Изведнъж нечии ръце рязко измъкнаха книгата.

— Видя ли какво пише вътре?

— Не, господарю.

— Лъжеш! Отворил си я, вместо да наблюдаваш какво правят хората ти.

— Не, господар...

Предводителят на себаусите долови лек шум, последван от звънтене на тетива. Стрелата се заби дълбоко в гърдите му — бе изстреляна от толкова близо, че ударът го повали по гръб на пясъка. От устата му шурна кръв, тялото се разтърси в конвулсии. Последните думи, които чу, преди да се удави в собствената си кръв, бе заповедта тялото му да бъде заровено дълбоко в пустинята.

Три дни по-късно мокър от пот вестоносец прелетя по Пътя на сфинксовете към Дома на милион години