Пол Дохърти - Ангелът на смъртта

Дьо Лус се усмихна и отпусна ръце.

— А сега е време за твоето наказание, Корбет!

Хю винаги щеше да съжалява, че не беше следил по-внимателно лудия свещеник. Едва когато чу думата „наказание“ понечи да се отдръпне, но беше късно. Все още усмихнат, Дьо Лус успя да забие дългата тънка кама, подобна на стилет дълбоко в рамото му. Писарят извика от болка и посегна към раната, от която буйно бликаше кръв. После се строполи на земята. В същия миг Дьо Лус се втурна през катедралата. Корбет дочу гласове, вика на Ранулф, шум от изваждане на мечове и свистенето на стрела от арбалет. После мракът милостиво прекъсна страданията му.

Писарят се пробуди след няколко дни в белосана стая в болницата „Сейнт Бартолъмю“. Лежеше на сламеник, сложен върху дървено магаре. Огледа се и видя черното разпятие на стената, пейка, два стола и малка маса. Разбра, че е в „Сейнт Бартолъмю“, защото отец Томас стоеше с гръб към него и бъркаше някаква отвара на масата. Корбет се раздвижи и го повика.

Приятелят му се обърна и лицето му засия от удоволствие.

— Значи реши да се върнеш при нас, Хю. Корбет се опита да се изправи, но пронизващата болка, която тръгна от рамото и обхвана цялата дясна част на тялото му, го накара отново да се отпусне на леглото. Усещаше как се облива в пот.

— Трябва да лежиш спокойно, Хю — каза отец Томас и в спокойния му обикновено глас се промъкнаха властни нотки. Той избърса лицето на писаря с кърпа, натопена в гореща вода, в която бяха накиснати билки. После взе малка чаша, повдигна главата на Корбет и го накара да изпие тъмната горчива смес.

— Това ще те приспи — каза монахът. Хю лежеше и гледаше към тавана.

— От кога съм тук? — попита той.

— От осем дни.

— Какво се случи?

Отец Томас го потупа по главата като дете.

— Почакай.

Отиде до вратата и извика в коридора. Ранулф влетя, кършейки ръце, лицето му беше олицетворение на загриженост и съчувствие. Зад него вървеше Мейв. Корбет не можеше да повярва на очите си. Ако не беше болката, щеше да скочи от леглото. Тя влезе тихо, дръпна един стол и седна до леглото. Взе ръката му в своите, целуна я нежно и я погали с обич, без да казва нито дума. Корбет отново осъзна колко е красива. Светлорусата й коса се подаваше изпод тъмносинята пребрадка на главата й. Но лицето й беше по-бледо от обикновено, почти алабастрово, а очите й по-големи и тъмни, заобиколени с кръгове от безсъние.

— Мейв, кога пристигна? — дрезгаво запита той. — Мислех, че си в Уелс. Ами пътищата? Как успя да стигнеш дотук?

Тя се усмихна.

— Не дойдохме по суша, а по море.

Корбет силно стисна ръката й, докато видя, че тя примигва от болка.

— Радвам се да те видя.

Прислужникът му стоеше и изразът на съчувствие по лицето му беше изместен от обидата, че го пренебрегват.

— Ранулф, какво стана в „Сейнт Пол“? Мъжът сви рамене.

— Чух те да крещиш. Видях свещника да си тръгва, още с кама в ръка. Бях донесъл арбалет, а дори на онази светлина той беше достатъчно голяма мишена.

— Уби ли го?

Ранулф отново сви рамене и се усмихна.

— Разбира се. Стрелата мина през врата му. Умря много бързо, падна пред олтара, близо до килията на отшелника — Ранулф седна на пейката до отсрещната стена. — Преди да умре, те прокле, а отшелникът крещеше, че Божието възмездие се въздава в храма, че грешникът ще отиде в адската бездна и тъй нататък.

— Ами кралят? Ранулф въздъхна.

— Изпраща ти благодарностите си. Казах на Хърви какво е станало. Той записа част от него и го предаде на краля.

Корбет изстена. Не му харесваше, че някой друг е предал на краля събитията от негово име.

— Доволен ли беше кралят?

— Много. Както казах, благодари ти — Ранулф помисли, че сега не е моментът да му споменава за тежката дрънкаща кесия, която кралят му беше подхвърлил.

— Иска ли да ме види? Прислужникът поклати отрицателно глава.

— Не, каза да си почиваш. Замина за Фландрия с армията си. Но каза, че ще се видите, когато се върне.

Корбет кимна и се сети за любимия си стих от псалмите: „Не се надявайте на князе“. Кралят беше непостоянен като слънцето през зимата. Спомни си за „Сейнт Пол“, представи си очите на Дьо Лус, които гневно святкаха към него през решетката и се наруга за глупостта. Трябваше да бъде по-предпазлив. Но сега Мейв беше тук. Единствената жена, единственият човек, когото беше обичал истински.

— Колко дълго ще останеш? — попита я той.

— Много дълго — каза тя. — Достатъчно дълго, за да се оправиш и да се оженим.