Пол Дохърти - Корабът на страха

— Да не би да казваш, че се е срещала с друг? — попита Корбет.

— Нищо не казвам, сър Хю. Само казвам какво е стигнало до мен.

Корбет поблагодари и помоли на следващата сутрин той също да отиде в Суитмийд манър между единайсет и дванайсет часа. Отец Уорфелд се съгласи, поклони се и на двамата и си тръгна.

— Добре — Касълдийн отиде до вратата, затвори я и се облегна на нея. — Какво имаме за вършене още тук, сър Хю? Лейди Аделиша ще трябва да се изправи пред съда да отговаря на повдигнатите срещу нея обвинения, а колкото до събитията в Мобисон… Аз — добави той припряно — въпреки снега, изпратих вестоносци до всички пристанища, да разпитат началниците и управителите и да търсят Сервин. Той трябва да е убиецът!

Корбет повдигна рамене.

— Не мога да кажа нищо по този въпрос, сър Уолтър. Имам си своите съмнения. Защо ще му е на Сервин да чака да пристигнат в чужда страна, за да нанесе удара си? В строго охранявано имение като Мобисон, посред зима, в чужд град? Как е успял да го направи и да избегне всяка съпротива на своите жертви? Как се е измъкнал? — Корбет поклати глава. — Знам само, че разследваме убийства, тъмни и безмилостни като времето навън. Стоим изправени пред гъста гора, пълна със зли сили и с опасности. Трябва внимателно да си проправяме път през тази гора.

Малко по-късно Корбет и Ранулф се качиха на конете си, увиха се плътно в плащовете и напуснаха кметството. Запътиха се към Пазара за платове, свърнаха вдясно при ъгъла към Бътър Крос, продължиха по Бъргейт, която щеше да ги отведе до Куенингейт. Мракът се сгъстяваше. Въздухът все още беше леденостуден, а земята скована от лед и хлъзгава, въпреки това пред сергиите и в магазините беше пълно с хора. Тесните, пълни с мръсотия улици се осветяваха от запалени факли и от светлината, която идваше от вратите и прозорците на кръчмите. Все по-плътният мрак, врявата, глъчката, отблъскващата воня напомняха на Корбет стенопис от някаква църква, изобразяващ адските селения. Боклукчиите бяха наизлезли с каруците и греблата си и събираха отпадъците и мръсотията. Поклонници, увити в дебелите си плащове, предлагаха метални изображения на мъченическия образ на Бекет, стъкленици или миниатюрни шишенца с кръвта на мъченика, като същевременно с мъка си пробиваха път към катедралата. Крещяха обиди към чирачетата, които се изстрелваха иззад сергиите като ловджийски хрътки, за да уловят някого я за плаща, я за ръкава и с крясъци да възхваляват стоките си, да приканват минувачите да си купят „кегли за продан, наредени в ред“, „кожени ботуши от Кордова“, „свещи бели и чисти като девица“, „горещи пайове“, „наденица с подправки“, „остри ножове“.

Кръчмари и безделници насъскваха две пияни жени да се бият. Всяка от тях трябваше да държи по едно пени в ръка, която го изпусне първа, се броеше за победена и щеше да бъде потопена в ледената вода в близкото корито за водопой на коне. Сержант от градската стража, мъчещ се да овладее своенравно магаре, направи опит да се намеси, докато крещеше управителите на пазара да дойдат с обкованите си с желязо тояги и да му помогнат. Разказвач на истории се беше покачил на един перваз на ъгъла на уличка, която извеждаше от пазара на платове и казваше на група зяпнали го поклонници да се молят най-усърдно и от душа пред мощите на Бекет: „Защото“, твърдеше той, „денят на разплатата е твърде близо“. Разказвачът им обясняваше как наскоро се върнал от Париж, където някакъв приятел призовавал демони, за да напредне в обучението си. На смъртното си легло, тъкмо навреме, този човек бил убеден да се покае, а неговите другари от училището се събрали да изпеят заупокойни псалми около постелята му. Мъжът заспал дълбоко. Сънувал как душата му е нагазила в тъмна долина, пълна със серни изпарения, където демони подхвърляли душата му насам-натам, други я мушкали с нокти, чиято острота надминавала тази, на което и да е стоманено острие. После мъжът се върнал към живот и дал обет да се промени, отишъл на поклонение пред гробницата на свети Томас Бекет, Божието призвание го осенило и той се присъединил към ордена на бенедиктинците. Затова, заключи разказвачът, те също трябвало най-пламенно да се молят, за да се спасят от клопките и изкушенията на сатаната.

Корбет слушаше кресливия като ястреб мъж с половин ухо, докато чакаше улиците пред него да се поизпразнят. Най-после стигнаха до центъра на Кентърбъри, с големия кръст, извисяващ се над магазинчетата и сергиите. На най-горното стъпало на пиедестала един от братята августинци изричаше присъда на отлъчване срещу мъж, осмелил се да краде от църквата.