Пол Дохърти - Храмът на смъртта

— Ами Александър?

— Той щеше да бъде оставен да се лута с малобройната си армия, да бъде предизвикан на бой, разбит, убит, или пленен. По това време персийската флота щеше да се е върнала във Вътрешното море. Нито един македонец нямаше да успее да се върне жив у дома си. Гърция отново щеше да бъде разделена. Македония щеше да бъде опустошена, а Персия щеше да даде урок на целия свят. Персите настояваха, че Александър трябва да бъде убит или пленен в битка.

— Затова ли му даде бронята?

Антигона отметна глава и се засмя.

— Аз опознах Александър. Суеверието, страха, вината за смъртта на баща му. И най-вече страстта му да бъде втори Ахил. Бронята, която взе оттук, беше специално изработена, блестяща и отличаваща се — персите искаха да влезе с нея в битката, за да го открият лесно и да го унищожат. Александър й се зарадва като дете на сладкиш. Като момче, което си играе на война, той искаше да я носи в битката като великия герой Ахил.

— Хитростта почти успя — съгласи се Теламон. — Персите насмалко щяха да го убият при Граник. Всички роднини на Дарий го търсеха и се опитваха да го унищожат.

— Всичко е както го описа, но ние направихме една грешка — замислено каза Антигона. — Забравихме за боговете, а те са милостиви към Александър. Мемнон беше прав, Дарий сгреши, а аз, Теламоне, се прощавам с този свят. — Тя вдигна чашата за наздравица. — Петнист бучиниш, питието на Сократ.

Жрицата пресуши чашата и се облегна назад, тихичко пеейки нещо. Теламон разпозна любовна песен. Антигона леко се размърда, когато краката й станаха безчувствени. Чашата се изплъзна между пръстите й и се пръсна на пода. Тя погледна замаяна, сякаш й се спеше. После се усмихна, сложи ръце на масата и наведе глава. Известно време се гърчеше, борейки се за въздух, после едната й ръка се плъзна по масата и настъпи тишина.

— Веднага ли си тръгна? — Александър взе купата с яхния, за да сервира лично на Теламон. Седяха сами в преддверието на царската шатра. Александър беше измит и обръснат, носеше златоткана туника, заграбена от персийския лагер, сребърни сандали, венец от злато и сребро на главата, който придържаше превръзката на място. Като се изключат раните, една синина високо на бузата и леката вдървеност, когато ходеше, той се беше възстановил бързо от битката.

— Беше мъртва — каза Теламон. — Прегледах трупа и оставих портиера да организира погребението.

Теламон беше напуснал Троя и се беше върнал веднага в лагера на Александър. Цялата армия празнуваше голямата победа при Граник. Все още водеха пленници, както и каруци с плячка от персийския обоз и самото бойно поле. Небето над Граник беше почерняло от дима на погребалните клади.

Касандра го посрещна едновременно дружелюбно и язвително. Беше си откраднала от плячката, както и от хранителните запаси, заявявайки „Когато си с македонците, ставаш македонец.“ Освен това беше уредила по-добро място за спане, беше почистила и приготвила всичко.

При завръщането си Теламон се движеше като насън. Появяваха се и изчезваха лица — Аристандър го гледаше злобно, Птолемей се перчеше с храбростта си, видя дори Клеон — разтревожен, зачервен и леко ранен. Беше успял да стигне до лагера на македонците, след като беше изпълнил задачата си.

Теламон спа известно време и рано следобед беше събуден от двама телохранители и отведен при царя. Александър беше студен, но учтив. Вече не беше пламенният пълководец, а проницателният политик, нетърпелив да се възползва по всякакъв начин от голямата си победа. Бяха разпратени писма до съседните провинции с искане да положат клетва за вярност към царя. Прокламации пътуваха към всеки гръцки град. Теламон почувства, че някой докосва ръката му и се стресна.

— Уморен ли си, лекарю? — Гласът на Александър звучеше подигравателно. — Мъчно ли ти е, че Антигона умря? Можех да я разпна, но й позволих да умре по безболезнен начин.

Теламон си спомни мъртвите тела, струпани едно върху друго на бойното поле.

— И ти ли си като баща си, лекарю? Разстройва ли те миризмата на кръв? — Александър леко наведе глава вляво, сякаш виждаше Теламон за пръв път. — Между нас има пропаст — промърмори той. — Искаше ми се да не е така. Аз просто следвам съдбата си.

— И тя включваше клането на онези наемници?

Александър игриво го плесна през китката.

— Направих грешка, бях завладян от яростта на битката и няма как да я поправя. Но Антигона? — Той се загледа в каната с вино. Взе я, отпи и я подаде на Теламон.