— Нито веднъж — казах й — след смъртта на съперницата си не си говорила за нея. Не злорадстваше. Не се радваше. Сякаш тя никога не беше съществувала.
— Тя беше просто противник — отвърна Агрипина. — Умря и всичко приключи.
— Как го постигна? — попитах. — Как жена като Месалина изгуби разума си и се замеси в такава глупост?
— Виждал ли си, Парменон, сладкар да приготвя един от онези прекрасни десерти — ягоди със сметана, скрити в пластове тесто? — Тя облиза устни. — Точно това приготвих и аз за Месалина и тя много ми помогна — Агрипина постепенно повдигаше ръката си, сякаш показваше пластове. — Тя беше необуздана и разглезена. Обиждаше освободените роби. Заплашваше. Вярваше, че може да прави, каквото си поиска. Мразеше ме и беше решена да ми отнеме Силий на всяка цена. Колкото повече Клавдий толерираше своеволията й, толкова повече се ядосваше тя, докато най-накрая обезумя — Агрипина сви рамене. — След това беше само въпрос на чакане.
— Както направи ти?
— Да.
— Ами останалото? — попитах. — Женитбата ти с императора?
— Основите бяха положени — въздъхна тя. — Клавдий беше пръч, но освен любовници искаше да има съпруга, която да е противоположност на Месалина. Вярваше, че аз съм кротка и учена, пък и носех кръвта на Август във вените си.
Тя се изсмя подигравателно.
— Но ти му беше племенница?
— Помниш как преодоляхме тази малка пречка, Парменон. Първо, имах на своя страна стария Вителий, който си умираше от желание да защити каузата ми пред сената и императора.
— Подкупи ли го?
— И него, и сената, и преторианската гвардия. Макар че някои хора се обявиха срещу брака ни — помня един гадател, който го описа като „злощастно брачно ложе, не брачна, а надгробна факла“ — ние с Клавдий се разбирахме. Мислех, че ще е твърде стар за подвизи в леглото, но трябва да призная, че старият пръч беше неуморен като мен. Останалото — тя замълча. — Е, може би преиграх. Станах императорска съпруга и получих титлата „августа“. Изобразяваха лика ми върху монетите и когато минавах по улиците, ликтори с фасции вървяха пред носилката ми. Слушах дебатите в сената, войниците ме поздравяваха — тя се усмихна. Прекрасни времена бяха, нали, Парменон?
— Ами опозицията? — попитах.
— Хайде, хайде, Парменон. Нямаше кървава баня. Трябва да признаеш, че бях доста въздържана.
— Освен спрямо Лолия Павлина.
— О, да — тя потропа със сандала си. — Трябваше да я наблюдавам. Клавдий се бе пристрастил към нея, обичаше да я люби, накичена с всичките й бижута, особено с перлите, които носеше на голо, за да запази чистотата им. Само година след женитбата ни Клавдий я канеше на пиршества, но тя беше достатъчно глупава, за да започне да се съветва с гадателите колко дълго ще трае женитбата ми. Не трябваше да си пъха носа в моите работи. Накарах да я обвинят в държавна измяна. Една нощ се накичих с всички мои перли и останалите ми накити, и доставих голямо удоволствие на Клавдий. На другата сутрин Лолия Павлина бе изпратена в изгнание.
— И това не ти ли беше достатъчно? — настоях.
— Трябваше да съм сигурна — отвърна тя. — Да, след като изпратих преторианци да я обезглавят, исках да съм сигурна, че е мъртва, затова те донесоха главата й в Рим във ведро със саламура. Задържах я като спомен, преди да я погреба. Изненадан ли си, Парменон? Естествено, че си — подразни ме тя. — И най-накрая тя си отиде!
— Допусна и грешки.
— Така е. Мислиш за Сенека, нашия иберийски Сократ. Какво казва Петроний за него? „Толкова шарлатанин, колкото и философ“!
— Защо го върна от изгнанието? — попитах аз.
— Исках синът ми да има най-доброто: истинско класическо образование. Той го заслужаваше, не е ли така?
О, да, Нерон заслужаваше най-доброто. Човекът, който беше най-много облагодетелстван от смъртта на Месалина, бе Нерон. Агрипина бе взела властта, но не, за да триумфира. Целта й беше само една — да подсигури възкачването на сина си на престола. Нерон беше обявен за наследник на Клавдий. Оказваха му всякакви почести, публично и насаме. Получи собствена къща, а Сенека му стана учител. Навсякъде, където отидеше, поздравяваха Нерон сякаш е вече цезар, сякаш е богоизбран. Съперничеше му само синът на Месалина, но Британик беше хилав и болнав и Агрипина скоро се справи с него. Един по един приятелите и защитниците му бяха премахнати и заменени с шпиони на домина и той изпадна в забвение. Срещнах го само няколко пъти — имаше усмихнати очи, но чертите му говореха за слаб характер — и винаги ми дожаляваше за него. От друга страна Нерон ме плашеше. Той обичаше ласкателствата и се наслаждаваше на ролята, която майка му му бе отредила.
Читать дальше