Пол Дохърти - Царицата на нощта

— А второто съобщение?

— Императрицата не е доволна.

— Знам! — рязко му отвърна Клавдия.

— Заповяда незабавно да се върнеш в Рим и да продължиш разследването си. Трябва да тръгнеш до час. Можеш да се сбогуваш с Муран, който ще остане тук. Императрицата не желае нищо в Рим да отвлича вниманието ти. — Бур предаде съобщението с кратки, отсечени изречения, после й се усмихна. — Аз ще те придружавам. Императрицата иска аз да те защитавам.

Клавдия отиде при огромния варварин и го тупна по рамото:

— Мисля, че си пратен да ме шпионираш, Бур! Да направиш всичко възможно, та императрицата да бъде сигурна, че върша онова, което тя иска.

— Ако императрицата го иска, така трябва да стане, малката! — прошепна Бур.

— Кога?

— Трябва да потеглим до един час.

По-късно същия ден Клавдия седеше в овощната градина на Полибий и гледаше как чичо й, Нарцис, Апулей и Океан привършват най-великолепното ястие, което според уверенията им, някога е било поднасяно от новия главен готвач Целад. Полибий с известни колебания бе взел пикта на работа, само за да открие, че е намерил истинско съкровище, изкусен майстор на кулинарното изкуство. Клавдия се върна, за да види, че кръчмата е пълна догоре и в нея се предлагат най-различни блюда, приготвяни от Целад и гръмко хвалени от Полибий. Местните зидари, дърводелци, медникари и търговци се тълпяха вътре като ято птици. Вече се здрачаваше.

Клавдия настоя Целад да приготви разточителна вечеря, за да може тя да разкаже някои новини на чичо си и приятелите му. Целад надмина себе си и поднесе горещ и щедро подправен заек в сос от канела, кафяв джинджифил, дафинови листа и зехтин, последван от шунка, задушена в червено вино и сос от копър. Попея запали лампите. Клавдия гледаше как чичо й довършва последните капки от виното, което нарече „специална реколта“. Той се наведе с лакти на масата и й се ухили.

— Е, Клавдия, какви новини имаш за нас?

Клавдия погледна през рамо. Попея, Януария и останалите бяха в задната част на кръчмата и забавляваха Бур, който пък им разказваше страховити истории за чудовищата, великаните и троловете, от които бъкаха северните гори. Тя се обърна. Сега беше моментът.

— Младата жена, чието тяло откриха тук, със сигурност не е светица. Каза ми го презвитер Силвестър.

При всякакви други обстоятелства Клавдия щеше да избухне в смях пред въздействието от думите си. Полибий остана със зяпнала уста. Апулей скри лице в ръцете си. Океан нервно започна да дърпа провесената от врата му връв с окаченото на нея изсушено ухо. Нарцис протегна ръка към чашата с вино.

— Не искам да слушам повече лъжи! — заяви Клавдия. — Ще ви предам точно какво ми каза презвитер Силвестър и какво открих самата аз. Тази сутрин той ми даде препис от „За медицината“. — Тя сякаш не чу силната въздишка на Апулей. — И така, Целз говори за много отрови и в действителност ме подтикна да размисля за много неща, но едно от нещата, за които споменава, е арсенът. Той много подробно описва смъртта и балсамирането на тялото на Александър Велики във Вавилон от преди шестстотин години. Тялото на Александър е било съхранено по някакъв чуден начин, вероятно благодарение на арсена, използван от някого да го убие. Сигурна съм, че същото се е случило и с Фулгенция, или каквото и да е името й. Така че искам истината и я искам веднага!

Полибий дойде на себе си и отвори уста, но Клавдия предупредително го погледна.

— Ти трябва да знаеш истината — започна Апулей, вдигна ръце и направи знак на другите да мълчат, — и ще я научиш. Името на тази млада жена е Фулвия и тя се самоуби. Нека ти разкажа някои подробности. Преди много години жена ми и аз давахме подслон на християни, преследвани от Диоклециан и Максенций. Сега всички знаем какво се случваше тогава: семейства се разпиляваха, по пътищата бродеха хора, цели родове изчезваха, деца се връщаха по домовете си, само за да открият, че родителите им ги няма; родители се връщаха, за да открият синовете и дъщерите си отвлечени посред нощ. Фулвия беше бежанка, изгнаничка от Тарент. Бе минала през много местни християнски църкви, докато стигне до Рим. — Той въздъхна: — За да бъда кратък ще кажа само, че ние приехме Фулвия. Твърдеше, че е християнка, но в същност беше истинска напаст. Беше сприхава, избухлива, язвителна и постоянно критикуваше всичко; истинското й призвание беше да бъде актриса или танцьорка. За Фулвия всичко беше драма. Често заплашваше жена ми и мен, че ще иде при властите, ще се отрече от християнството и ще стане отстъпничка. Друг път заплашваше, че ще се самоубие.