Пол Дохърти - Царицата на нощта

Втренчен в него, с пребледняло лице и очи, черни като отчаяни езера, Александър се превиваше от ужасните рани в бедрото и стомаха. Младият мъж отвори уста да каже нещо, после се килна встрани и падна от коня. Червената мъгла на бойната ярост се спусна пред очите на Муран. Той замахна с меча си. Нападателите го притискаха, един насочи дебел кол към него и за да избегне удара, Муран не обърна внимание на друга сопа отзад. Зашеметяващият удар по главата го принуди да залитне на седлото. Виковете отекваха все по-отдалеч, потъваха в бученето в ушите му и той с трясък се стовари върху посипания с камъчета черен път…

Клавдия закусваше в градината, когато в „Магариците“ пристигна вестоносец с потно лице и ужасната новина, че Александър, единственият син на военачалника Аврелиан, е бил убит в засада на един черен път извън вилата. Четирима слуги също били убити, Муран бил тежко ранен, а военачалникът Аврелиан и жена му Урбана не били на себе си от мъка. Клавдия отмести паницата и чашата; слушаше, замръзнала от ужас, как слугата описваше нападението, смъртта на младия наследник, убийството на четиримата слуги от охраната и раняването на Муран; как гладиаторът оцелял и се довлякъл обратно във вилата с трупа на Александър, преди да припадне. Вестителят разказа също и за смъртта на двамата ветерани, ужасяващо убити в баните на вилата. Клавдия почувства, че собствените й страхове всеки момент ще избухнат, но не можеше нито да крещи, нито да плаче. Искаше да се свие в стаичката си и да се скрие. Задъха се, когато вестителят й съобщи, че господарката Урбана я викала. Самата императрица вече пътувала към вилата. Полибий, който подслушваше разговора, предложи да я придружи. Клавдия не отказа, само добави, че добре ще е и тежковъоръженият Океан да тръгне с тях.

Те наеха коне от една конюшня наблизо и тръгнаха по утринните улици. Клавдия не виждаше нищо край себе си. Не чуваше поздравите на минувачите, нито шума и гълчавата, докато търговци отваряха сергиите си. Скърцането и острите звуци на талигите, безбройните различни миризми от тълпите, които приветстваха деня, не означаваха нищо за нея. Единственото, което искаше, беше по-скоро да стигнат до вилата на Аврелиан, да се убеди, че Муран е добре, и да се опита да осмисли ужасите, които се бяха случили. През целия път не промълви нито дума, нито погледна встрани, не разбра дори, че минават през градските порти, или че пред нея вече се простират селските околности. Полибий се опита да я заговори, но Клавдия упорито продължи да мълчи.

Когато стигнаха вилата на Аврелиан, вече се виждаха знаците на обявената жалейка. По върха на колоните бяха поставени кипарисови клонки, от портите висяха черни драперии; вратарят гледаше с натежали очи, дрехите му бяха раздрани, обляното му в сълзи лице бе посипано с пепел. По същия начин изглеждаха и другите прислужници, които срещнаха, докато вървяха по пътя към огромното открито пространство пред величествените колонади. Вилата се бе превърнала в гнездо на кошмари.

Към тях се втурнаха да ги посрещнат икономи и прислужници. Клавдия подаде юздите на един коняр и, следвана от Полибий и Океан, изкачи стъпалата към преддверието. Навсякъде се виждаха знаците на жалейката — черни драперии, кипарисови клонки, посипана пепел, засипани огнища, всички свещи и лампи бяха изгасени, капаците на прозорците бяха отворени, за да могат душите на мъртвите да се движат свободно. Не им предложиха вода да се измият, нито ги поздравиха. Някъде дрънкаха цимбали, една флейта печално пееше, по коридорите отекваха плачове. Това наистина беше опечален дом, място на нещастие и униние, което помрачаваше духа.

Икономът отведе Клавдия да види мъртвите. Първо Александър, положен в една стая до преддверието. Тялото на младия мъж беше умито, помазано с масла и благовония, и облечено в снежнобяла туника; той лежеше с глава върху възглавница, босите му крака сочеха към вратата. Прислужниците и слугите му бяха коленичили наоколо с посипани с пепел коси, лица и рамене. Един жрец монотонно пееше. Клавдия не можа да разбере дали се моли на езически бог или на Господа Христа. Тя погледна восъчното лице на Александър и изпита дълбока жал за младостта, огромната загуба и ужасната му смърт. Ако кожата му не беше толкова бледна, щеше да помисли, че спи, с още червени устни и затворени очи. Тя се поклони пред тялото и излезе.