Пол Дохърти - Царицата на нощта

Клавдия се засмя и плесна с ръце.

— Както и да е, за твое сведение, преди четиринайсет или петнайсет години сред племето ми се разчу, че римляните още се бият помежду си и че и някои от нас може да се облажат с добитък, жени и съкровища. Бойни отряди се връщаха, натоварени с плячка, и главният вожд реши, че също може да опита късмета си. Ние потеглихме на юг, все храбри воини. Когато доближихме „Голямата стена“, укреплението беше изоставено, а портите зееха отворени. Вмъкнахме се вътре, в открития вътрешен двор, но там нямаше почти нищо за грабене. Продължихме да напредваме навътре през местността, вървяхме сутрин или късно нощем, като се държахме встрани от главните пътища. Понякога минавахме край някоя изоставена вила, която оплячкосвахме. Всички искахме да се върнем обратно, нещо наистина не беше наред, но вождът ни продължаваше да настоява; заяви, че ще се върне у дома, натоварен с богатства, и бе решен да го направи.

— Краят скоро настъпи и то не заради римляните. Поехме на изток към крайбрежието, за да ударим по рибарските селца или някоя вила, обаче попаднахме в засада на пирати. Вече достатъчно се бяхме наиграли на воини; искахме да се върнем в селото си, затова отстъпихме на север, но бяхме уморени и се изгубихме. Скоро се сблъскахме с отряд римски конници, които претърсваха околностите, и можеш да предположиш какво стана. Пипнаха ни на открито, нищо не можехме да направим. Аз просто захвърлих тоягата и се свих на земята. Римляните се върнаха, вързаха ме и станах роб, когото продаваха ту на този, ту на онзи. Отначало мислеха, че съм страшен боец, но аз скоро им показах какво всъщност умеех. Както и да е, войските почнаха да се изтеглят, гражданската война свършваше. Бях роб на един трибун, който работеше във военните кухни; той ме доведе в Рим, но не ме искаше и ме продаде. Купи ме Валерий, единственият добър човек, когото съм срещал — пиктът скръбно добави: — Благороден мъж. Всъщност той ме науча да готвя по римски. Усъвършенствах се, но сега той е мъртъв и аз пак се скитам под небето.

— Салуст каза ли ти защо искам да се срещна с теб?

Целад издаде напред долната си устна и поклати глава.

— Може би искаш да наемеш готвач?

Клавдия погледна през рамо към кръчмата; и една мисъл мина през ума й.

— Може би — усмихна се тя, — но първо да ти кажа защо си тук.

Тя накратко разказа за убийствата на тримата ветерани и как са били обезобразени телата им. Целад я изслуша, като от време на време си промърморваше нещо.

— Какво искаш да направя, господарке? — попита той, когато тя свърши. — Аз не съм убиец. Казах ти, че не съм боец.

— Нали пиктите поругават така телата на мъртвите си врагове?

— И да, и не. Нека ти кажа. Първо, чувал съм тази история.

Клавдия се наведе напред:

— Имаш предвид Златната дева?

— О да! — кимна Целад. — Не забравяй, че макар да живеехме в пустошта, племената непрекъснато търгуваха помежду си. На юг, през морето, бяха скотите; те са червенокоси, а ние пиктите сме тъмни. Ние търгувахме със скотите, сключвахме договори и брачни съюзи. Някои от жените им — печално добави той, — са наистина много красиви, съвсем различни са от нашите, с прекрасна кожа, сини очи и коси като слънцето. Чухме, че някакъв главен вожд се оженил за една от техните принцеси, но такива истории бяха много. С времето всички племена жадно гледаха на юг, като се надяваха на богата плячка.

— А убийствата? — продължи да разпитва Клавдия. — Кастрирането?

— Всяко убийство е едно и също под небето! — отвърна Целад. — Всъщност, няма значение, нали така? — Той вдигна веждите си. — Прерязано гърло, изтърбушен корем, откъсната ръка, краят винаги е еднакъв — месо, студено като къс свинско на плочата на касапина. Аз извървях военния си път, господарке, не искам да се сражавам. Дори не искам да виждам други трупове.

— Но тези убийства, поругаването?

— За да ти отговоря честно… — Целад взе бокала си, отпи и примлясна. — Ако наистина искаш да знаеш, господарке, тези работи ги вършат жените с пленниците. Разбираш ли, римляните често плячкосваха и палеха. Ако вземеха в плен някоя от жените ни, те я изнасилваха, затова и когато ние пленявахме римлянин, което рядко се случваше, или залавяхме мъж, за когото мислехме, че е изнасилил жена или е извършил някакво поругаване, го предавахме на жените от племето, които го убиваха, а сетне го кастрираха. Затова мисля, че онзи, когото търсиш, е въвлечен в кръвна вражда. Той или тя вярва, че тези ветерани са виновни за ужасни престъпления и особено за изнасилване или за страданията на обичан човек. Те са свързани чрез кръв.