Пол Дохърти - Царицата на нощта

— Върховни жрецо, Сезотене!

Мъжът се поклони в отговор.

— Тези хора са с мен — обясни Теодор, сочейки Клавдия. — Тя е приятелка на императрицата, а този е гладиаторът Муран, победителят в игрите.

Сезотен изпитателно огледа Клавдия, после Муран. Погледът му не беше дружелюбен. Той облиза тънките си сухи устни.

— Какво искаш, Теодоре? — попита той. — Защо си тук?

— Искам да принеса жертва! — обясни Теодор. — Искам да поблагодаря на Господарката, че избегнах голяма опасност.

— Каква опасност? — полюбопитства Сезотен. — О, извинявай! — Обърна се към Клавдия и подигравателно се поклони. — Аз съм Сезотен, бивш член на пехотата на Трети легион „Виктрикс“, разположен в Александрия, сега върховен жрец на господарката Хатор. Нали знаеш, че главният й храм е в Мемфис, в Египет?

— Да, да! — Клавдия посочи Теодор. — Той настоя да дойде тук. Иска да принесе жертва, да отдаде благодарностите си. Може ли да го направи?

— Разбира се — Сезотен избърса капчиците пот, които струяха по гладко избръснатите му страни. — Всеки е свободен да направи това. Ела, приятелю!

Той кимна на Муран и Клавдия и като положи едната си ръка върху рамото на Теодор, го поведе навътре в храма към светилището и открития наос.

Клавдия се огледа. Беше виждала такива храмове и преди — с изображения по стените, с кошници с цветя и мирис на благовония, с приглушения шум от разговорите. Тя оглеждаше поклонниците, които влизаха и излизаха. Жени и мъже от всички краища на империята, изпълнени с благочестиво желание да изразят преклонението си. Забеляза, че нямаше хесети 61 61 Вероятно в случая храмови танцьорки или жрици на Хесат, древноегипетската богиня на плодовитостта и плодородието, чийто култ е изместен от култа към Хатор и тя се превръща в богиня на храната и виното. Древните египтяни наричали бирата „млякото на Хесат“. — Бел.ред. или храмови служителки, видя само четирима жреци, които изглеждаха като Сезотен. Бивши войници със сурови лица, здравеняци, облечени в надиплени роби, те спокойно се движеха сред поклонниците, събираха монети и приношения, изслушваха, кимаха тържествено, сякаш убеждаваха поклонника, че ще принесат жертвата или ще отправят молитвите към Хатор. Клавдия почувства умора и нетърпение. Искаше да се върне в „Магариците“. Тревожеше се, че Елена знае за „Голямото чудо“ и че Теодор не казва истината за това какво точно е видял предишната нощ. Пак огледа храма. Актьорът бе коленичил пред стъпалата. В едната си ръка държеше кадилница, в другата — сноп цветя. С отметната назад глава той шепнеше молитвата си, а Сезотен стоеше изправен зад него.

— Защо хората вярват във всичко това? — попита Муран.

Клавдия се отдръпна, за да даде възможност на поклонниците да влизат в храма.

— Ти вярваш ли в тези неща, Клавдия?

Тя пристъпи и вдигна очи към мъжа, когото обичаше.

— Не вярвам в нищо, Муране. Вярвам само в това, че може да уловим деня и да се радваме на живота. Богове, храмове, жреци, приношения, има ли някакво значение? — Тя посочи към Теодор, който продължаваше да коленичи на стъпалата. — Какво мислиш за него?

— Актьор! — изсмя се Муран. — Човек, който винаги играе някаква роля. Но определено има деликатен стомах!

— Чудя се — отвърна Клавдия, — дали стомахът му е деликатен, или той е нервен. Не мисля, че нашият артист е от тестото, от което замесват героите.

Тя забеляза, че Сезотен се е навел към Теодор и се заслушва в нещо, което актьорът шепне. После жрецът кимна. На стъпалата пред него поставиха нова кадилница и Клавдия изпъшка, но Теодор се поклони, изправи се и тръгна обратно към тях. Потри отново корема си и се усмихна.

— Сега се чувствам много по-добре! Ще вървим ли?

Клавдия се отправи към вратата на храма, после внезапно се обърна.

— Теодоре — тя пристъпи обратно към него, — ти току-що оказа почит на твоята господарка, богинята. Тук, в нейния храм, кажи ми истината! Видя ли лицето на един от онези нападатели?

— Да! — Гласът на Теодор се издигна едва ли не до вопъл. — Твърдя, че го видях!

Докато излизаха от храма, Клавдия се спря на стъпалата и се загледа в разположените по тях импровизирани сергии.

— Денят почти свърши — прошепна тя, — време е да се връщаме към бъркотията в „Магариците“.

Антония, дъщерята на сенатора Карин, седеше свита в ъгъла. На очите й имаше превръзка, но тя се бе научила къде е спуканата делва с вода, паницата с изсъхнал хляб и омекнали плодове, както и цукалото. Веригата й бе достатъчно дълга, за да може да се изправя и да направи няколко стъпки. Бяха завързали очите й в момента, когато я бяха заловили, и все пак тя долавяше кога влизат и излизат хора. Когато се изправи, разбра, че таванът е висок. Мястото бе студено, стените — грапави. Едно нещо ужасяваше Антония. Бе се съвзела от потреса и отчаяно си припомняше какво беше чувала за похитителите. Всички други жертви бяха останал живи и тя знаеше, че няма да я убият. Плашеше я не бъдещето, а онова, което ставаше в момента, силното подозрение, че я наблюдават съвсем отблизо. Бързо разбра, че нейните похитители притежават някакви извънредно едри и силни кучета. Когато я довлякоха тук, едното от тях я издраска, а сега тя чуваше как животните скимтят, в очакване да ги нахранят. А имаше и още нещо: един от похитителите й силно се интересуваше от нея. Понякога чуваше задъханото му дишане, а после тежката му ръка се плъзгаше под свободната туника и грубо опипваше гърдите й, след което мъжът започваше да сумти от удоволствие.