Пол Дохърти - Царицата на нощта

— И ти огледа трупа?

— О да, Калиста дойде заради това — обясни Полибий. — Момичето беше голо.

— Как така голо?

— Наистина! — Полибий срещна погледа на Клавдия. — Голо като новородено бебе с изключение на тънка ленена покривка.

— Вярно е… — прошепна Калиста. — Аз помолих Попея да донесе някакво ново платно; помислих, че старото е изгнило. Помислих си…

— Тогава я преместих — намеси се Апулей, като посочи към небето. — Слънцето, горещината… най-прохладно беше в избата. Останалото знаеш.

— Но това е невъзможно! — възкликна Клавдия. — Трупът трябва да е лежал погребан поне десет години, знам ли? И все пак, ако съдим само по лицето, няма никакво гниене, никакво разложение.

— Не мога да си обясня какво е причинило смъртта! — призна Апулей. — Аз огледах тялото и освен тези синини, няма никакви други белези от насилие.

— А как ще обясниш, че тялото се е съхранило досега?

Апулей отвори уста да отвърне, после крадешком погледна към жена си.

— Колебая се дали да говоря — призна Калиста, като бързо примигваше. — Радвам се, че Полибий ни повика. Мъжът ми е аптекар, поназнайва от лечителство, но наред с това ние сме и християни. Апулей разпозна знаците по ковчега — тя замълча и дълбоко въздъхна. — Според моя съпруг, това момиче вероятно е девица.

— Чакайте! — вдигна ръка Клавдия. — Къде е Спретнатия Нарцис? — попита тя. — Той е професионален балсаматор, навярно би могъл да помогне.

— Разбира се, че може! — съгласи се Полибий. — Той също прегледа трупа и се съгласи със заключенията на Апулей. Аз обаче го пратих да разбере всичко възможно за случилото се на това място при управлението на Диоклециан.

— Съжалявам! — обърна се Клавдия към жената на аптекаря. — Продължавай, каза, че се колебаеш дали да говориш.

— Може да е умряла от насилствена смърт! — заяви Калиста. — Тези синини по врата и раменете… — тя замълча, после думите бързо започнаха да се леят от устата й. — Както знаете, през управлението на Диоклециан християните бяха жестоко преследвани. Често млади момичета са били поругавани, били са принуждавани към разврат. Понякога разпитите ставали в частни домове. Мисля — продължи Калиста, като заекваше, — че съдбата на нашата млада жена е била такава. Тя е била християнка, доведена в града близо до Флавиевата порта. Обещали са й свобода, ако склони да се отдаде на стражите, но тя отказала и била пребита или удушена, а може и сърцето й да не е издържало.

— Но защо са я погребали?

— Може да е била от добро семейство — заговори Апулей. — Убиецът навярно се е изплашил. Той съблякъл тялото и купил този ковчег. Тъй като бил суеверен, набързо го подготвил, издълбал по него християнските символи и я заровил тук — замълча: — Ако е била погребана от християни, те щяха да се върнат да вземат тялото. Имайте предвид — натъртено добави той, — че има и друга възможност — трупът да е бил погребан тайно от християни, умрели преди края на гоненията. Така всеки спомен за нея е изчезнал.

— Възможно е! — съгласи се Полибий. — По времето на големите гонения и последвалата гражданска война много къщи тук са били изоставени. Когато взех кръчмата, тази градина беше буренясала.

— Но всичко това не обяснява защо трупът се е запазил непокътнат! — настоя Клавдия.

— Добре де — посочи Полибий към Апулей. — Ти обясни!

— Тази млада жена — отвърна аптекарят — е била мъченица, светица. Бог е запазил тялото й като знак за нейната святост.

— Никога не съм чувала…

— Клавдия!

Тя се обърна и изпъшка. На входа се бе изправил Океан, а до него стоеше вестоносец на императора. В дясната си ръка служителят държеше бял длъжностен жезъл, а с лявата я подканваше да тръгне с него.

— Императрицата! — скочи на крака Клавдия. — Мъртвите могат да почакат, но живите — не!

В „Залата на Нил“ на императорския дворец на Палатина 42 42 Палатина — един от седемте хълма на Рим, където били резиденциите на повечето патрициански фамилии и императорските дворци по-късно. — Бел.прев. императрица Елена седеше на син тапициран стол и се усмихваше на посетителите. В действителност точно в този момент на нея й се искаше да удави и тримата в реката Нил, чието величие възпяваха изображенията по стените. Тя се взираше в тези чудеса само и само да се успокои малко — блестящи фрески, възхваляващи Великата река. Водата бе яркосиня с леки зеленикави петна покрай бреговете, където се спотайваха черни хипопотами. Над тях летяха розови фламинга и почти закриваха великолепно украсена баржа, пълна с поклонници, отправили се към храм, чиито позлатени покриви приветствено надзъртаха сред палмови вейки.