Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Агрипа беше магьосник с дарбата да вижда бъдещето и веднъж ми каза, че смъртта ми ще бъде най-неочаквана и неговите думи са една от причините да не изпускам от поглед това нищожество капелана. Странен човек. Дали пък Агрипа не беше самият Скитник Евреин, осъден да броди по земята надлъж и нашир за вечни времена? Веднъж попитах няколко равини за легендата. Изгледаха ме сърдито и заклатиха глави.

(Между другото, евреите ми допадат. Много ми напомнят на ирландците. Обичат да спорят, държат на честта, на семейството и имат тънко чувство за хумор. Впрочем, публикувах трактат, в който доказвах, че в действителност не други, а ирландците са изгубеното племе на Израил. Основното ми заключение гласеше така: когато напускали Египет, Мойсей и Аарон събрали всички негодници заедно и ги наредили на края на колоната. След като израилтяните прекосили Червено море, съдбата на негодниците се обърнала и пътят им ги отвел в Ирландия. Трактатът е безкрайно занимателен, няма да е лошо да го прочетете.)

В онзи отдавна отминал златен есенен ден много по-належащи въпроси тревожеха Агрипа. Изчака Бенджамин да отпрати прислужниците и изведнъж се отпусна на кресло с висока облегалка пред студеното огнище. Мина покрай мен и долових необичайния му парфюм, напомняше мириса на скъпо мазило, разлято в нагорещен тиган. Очите му промениха цвета си и погледът му стана тъмен и непоколебим. От усмивката му не остана и помен. Впери очи в Бенджамин и мен, отпи от виното и едва отхапа парченце марципан.

— В името на Бога, седнете! — изрече той смирено и посочи празните столове. Протегна се и раздвижи врата си в опит да облекчи стегнатите си мускули след дългата езда.

— Започна се — промърмори той.

— Кое? — с раздразнение попита Бенджамин.

— С убийствата — отвърна Агрипа. — Появи се Изверга — той протегна ръка с разперени пръсти. — Всеки сам избира пътя си. Крал Хенри също. Можеше да стане най-великия монарх, когото Англия е имала някога, но той избра да бъде Изверга, Принца на мрака, който потопи кралството си в кръв.

— Доктор Агрипа — намесих се в същия тон и аз, — бъдете по-точен.

— Ще бъда. След два дни Едуард Стафорд, херцог на Бъкингам, ще изгуби главата си на хълма Тауър.

Бенджамин гледаше втрещен и даже аз, който понятие си нямах от дворцовите интриги, зяпнах изумен. Стафорд беше пряк потомък на Едуард III и един от най-богатите земевладелци в Англия, син на Бъкингамския херцог, участника в заговор срещу Ричард III, обезглавен малко преди Хенри Тюдор да успее да убие Узурпатора в Босуърт.

— Какво се е случило? — попита Бенджамин.

Агрипа сви рамене.

— Стафорд винаги е бил трън в очите на вашия чичо — в усмивката му имаше опит за извинение. — Другояче освен „онзи нахален селяндур от Ипсуич“ или „обикновен шарлатанин, спотайващ се зад мантията на кардинала“ не го е наричал — намръщи се Агрипа. — И така, преди няколко седмици Стафорд беше в двореца. Стоеше близо до Хенри и както е прието, поднесе на краля сребърен съд, в който да измие ръцете си. Когато кралят се изми, Уолси също натопи ръцете си да се измие в сребърния съд. Вбесен, Стафорд изля водата върху мантията на кардинала.

Агрипа замълча, отупвайки прахта от черните си панталони.

(Нали е странно, как великите мъже могат да загубят главата си заради капка вода?)

— Чичо ви беше разярен — продължи докторът, — разкрещя се, че щял да вземе мантията на Стафорд и на тръгване разплиска още вода, с което се направи на още по-голям глупак.

Само сведох глава и поблагодарих Богу, че не съм бил там. Да видя как кардинал Томас си тръгва като малко момче, подмокрило се в панталонките си, щеше да ме накара гръмко да се разсмея.

— Останалите от придворните присмяха ли му се? — попита Бенджамин.

— О, да. Заливаха се от смях. Дворецът се тресеше от смеха им. Стафорд само влоши положението. На следващия ден дойде облечен в прост жакет и панталони. Кралят го попита защо е облечен така, а той отвърна, че е за да не вземе кардиналът мантията му — Агрипа разпери ръце. — Подигравките станаха още по-жестоки.

— Но ако един човек може да загуби главата си, защото се е подиграл на кардинала — отговорих аз, — тогава Хенри би трябвало да остане без поданици.

Бенджамин се усмихна криво, защото, макар и да беше много привързан към всемогъщия си чичо, не хранеше никакви заблуди относно този мъж, съумял да се издигне сам от низините до поста кардинал и канцлер на Англия.

— Е! — Агрипа се приведе напред, сякаш се страхуваше, че зад дървената ламперия на стените има пролуки за подслушване. — Познавате чичо си, мастър Даунби. Никой не може да го обижда, а пък и открай време мрази Стафорд. Господарят ми, кардиналът, винаги е твърдял, че отмъщението е ястие, което се сервира студено.