Пол Дохърти - Песента на палача

— И защо беше цялото това представление?

— Ха! — отвърна кметът. — Всички, които присъстваха на процеса срещу Ратолиър и имаха нещо общо с предполагаемата им смърт, изглежда са набелязани за унищожение.

Невероятна мисъл прониза съзнанието на Саймън. Той беше участвал в измама, която позволяваше на хората, които трябваше да бъдат обесени, да се спасят и сега играта беше загрубяла.

— Откъде знаем, че Шиплър и Дрейкът наистина са умрели? — попита той. — Отшелникът ми каза, че за тези вещици е възможно посредством отвари или силите, които са придобили, да се престорят, че душите им са напуснали телата.

Кметът се изсмя сухо.

— Същата мисъл хрумна и на мен, мастър Котърил. Но трупът на Шиплър престоя четири дни, преди да бъде погребан, както и онези на семейство Дрейкът.

— Бих искал да им отдам почит.

— В никакъв случай! Мастър Котърил, ти самият би трябвало да си мъртъв! Пита ме за какво е цялото това представление, затова ще ти отговоря направо. Ще ти променим името и външността. Ще подстрижем косата ти и ще я боядисаме черна. Ще бъдеш въоръжен, снабден с провизии и пари.

— Защо? — попита стреснато Саймън.

— Петдесет лири стерлинги — отвърна кметът. — Ако помогнеш на градския съвет да унищожи сборището веднъж завинаги.

— Как бих могъл да го направя? — заекна Саймън.

— Нямаш избор. — Началникът на стражата се усмихваше, но очите му бяха твърди като камък. — Ще излезеш оттук или като наш служител, или като труп. Той започна да изброява на пръсти. — Първо, знаеш за Ратолиър. Второ, познаваш Мухоловката и брат Мартин. Трето, въпреки грешките си, изглежда ти единствен от всички си действал с ума си. Посетил си отшелника. Научил си част от истината. Изповядал си се, причестил си се. Четвърто — очите му омекнаха, — мислим, че си почтен човек. Направи това за нас и ти обещаваме, че ще ти позволим да напуснеш Глостър с чест, добре възнаграден, за да започнеш нов живот на друго място, да приемеш ново име и да започнеш нова работа. Просто направи това, за което те молим.

— Сребро — продължи кметът. — Нови дрехи, оръжие и ще бъдеш свободен да заминеш от града. Дотогава ще живееш тук.

— Откъде да започна? — попита Саймън.

— Веднъж си намерил Беззъбия. Сигурно можеш пак да го намериш.

Саймън се вгледа в разпятието на стената. Още се чувстваше слаб, наранен, потресен и ужасно натъжен от смъртта на Алис. Беше се опитал да избяга, но не беше успял. Ако пробваше пак, вероятно щяха да го преследват не само Ратолиър, но и всички хора, които кметът и началникът на стражата можеха да съберат.

— Съгласен съм. — Думите излязоха от устата му, преди да успее да ги спре.

Кметът се протегна и стисна ръката му.

— Радвам се — каза той бързо. — Съжалявам за болката, която трябваше да изтърпиш, но нямаше друг начин. Трябваше да умреш, за да работиш в тайна. — Той пусна ръката на Саймън. — Обичам този град. Но злото залива улиците му като адски дъжд. Ти ще бъдеш сам, макар началникът на стражата да те подпомага. Ако те заловят или разкрият, ще трябва да избягаш, а ние ще направим каквото можем. На едно нещо трябва да наблегна. — Очите на кмета пробляснаха. — Забрави за Ратолиър.

— Какво! — възкликна Саймън. — Но нали те са водачите!

— Не мисля. Те са дребни риби. Същото важи за ханджията от „Сребърния плащ“, както и за Беззъбия. Искам да заловя водача им.

— Ами Ратолиър! — възрази Саймън.

— Забрави ги! Те не са толкова важни. Всъщност не са от града. Не се тревожи за тях. Ще организирам хайка, която да претърси гората Дийн. Кучките сигурно ще се скрият в мръсната си бърлога там и никога няма да излязат на бял свят. Ако не знаем къде точно се крият, ще трябва да ги оставим на мира. — Той поклати глава. — Не, Саймън, онова, което трябва да направиш и Бог ми е свидетел, ще го направиш, е да подмамиш водача им. — Той се усмихна. — А ако заловиш Беззъбия и ханджията от „Сребърния плащ“, още по-добре.

Четири дни по-късно Саймън Котърил беше готов. Преди да напусне усамотената къща на тихата уличка, близо до Общината, той проучи отражението си в парче излъскан метал. Беше изненадан от промяната във външността си. Светлокестенявата му коса сега беше боядисана в черно с боите, които началникът на стражата беше купил от един аптекар. Но най-много го стресна промяната в лицето му. Дали заради работата му като палач, ужасите, на които беше присъствал в гората Дийн или ужасяващата агония, която беше преживял на ешафода, но лицето му изглеждаше отслабнало и изпито. Около устата му се бяха появили бръчки. Очите му бяха хлътнали, носът изглеждаше по-остър. Саймън със съжаление осъзна, че младостта му си е отишла. В много отношения той беше един забравен човек, който не съществуваше реално. Нямаше защо да се тревожи повече за Дърводелството, за бичметата, сглобките и дърворезбата, за парите или перспективите си. Беше напълно сам.