Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

— А къде е прахът от червеи? — попитах и надникнах в пликчето за заключителните съставки. — Да не би да нямаха?

— Имаха — отговори тя. — Тоест, вероятно. Но от него полза няма и реших да не го купувам, та да ви спестя пари.

Това вече беше прекалено. Нахалното поведение беше едно и при дъщерите то е твърде обичайно, но да бъде оспорвана компетенцията ми в моята сфера беше съвсем друго.

— Казах ти, че ми е нужен. Това е много важна съставка. Нима си доктор, момиче? Може би си учила в най-добрите медицински школи? Да не би лекари да идват при теб за съвет? — изрекох с присмехулна надменност.

— Да, идват — отвърна тя преспокойно.

Изсумтях.

— Не знам кое е по-зле, да си имаш работа с глупачка, или с лъжкиня — отсякох ядосано.

— Това и аз не знам. Но не съм нито едното от двете. Прах от червеи на тази рана означава майка ми да изгуби крака си и да умре.

— О, ама ти си Гален, а? Парацелз? Или самият Хипократ? — избухнах. — Как смееш да оспорваш авторитета на по-знаещи от теб? Този мехлем се ползва от векове.

— Макар да е безполезен?

През време на препирнята ни аз намазах с мехлема раната на майка ѝ и отново превързах крака ѝ. Не бях сигурен дали ще подейства в този непълен състав, но временно щеше да свърши работа, докато не изпълнех рецептата точно. Щом приключих, изправих се в цял ръст и то се знае, ударих глава в ниския таван. Момичето сподави кискане, с което ме нервира още повече.

— Нека ти кажа едно — заговорих с едва сдържан гняв. — Оказах медицинска помощ на майка ти, като вложих всичките си способности, макар да не бях длъжен да го правя. Ще дойда пак по-късно да ѝ дам приспивателна отвара и да проветря раната. Правя го с пълното съзнание, че няма да получа друго освен насмешки от теб, макар да не разбирам с какво заслужих подобно отношение.

Тя направи реверанс.

— Благодаря ви, добри господине. Колкото до разплащането, убедена съм, че ще останете удовлетворен. Казахте, че за плащане може да говорим по-късно, и нямам съмнение, че това ще се случи.

При тези ѝ думи напуснах къщата и излязох на улицата, като клатех глава в почуда в каква бърлога на лунатици се бях напъхал така непредпазливо.

Надявам се този ми разказ да хвърля достатъчно светлина върху първите два етапа от новото ми съществуване: пристигането ми в Англия, а после и в Оксфорд, и сдобиването с пациентка, лечението на която щеше да ми навлече толкова беди. Колкото до момичето — какво мога да кажа? Сянката на обречеността вече тегнеше над нея; краят ѝ беше предопределен и дяволът протягаше ръка да я докопа. Човек с опит можеше да го види, би успял да разчете лице като отворена книга и да прозре онова, което готви бъдещето. Лицето на Сара Блънди вече беше дълбоко белязано от злото, което бе сграбчило душата ѝ, и скоро щеше да я унищожи. Така си казвах по-късно и съвсем възможно е да е истина. Но за момента виждах насреща си момиче, тъй безцеремонно, колкото и хубаво, чието пренебрежение към по-високопоставените се равняваше на предаността ѝ към синовния дълг.

Сега трябва да премина към онова, което се случи с мен по-нататък — отново проява на случайност, макар в крайна сметка тя да се оказа стократно по-жестока със своите последствия, защото за известно време останах с впечатлението, че съдбата е започнала да ми се усмихва. Бях изправен пред необходимостта да платя дълг, както тя дръзко бе обещала на аптекаря от мое име, а ми бе добре известно колко гибелен може да бъде скандал с аптекар, ако търсиш познание чрез експерименти. Не платиш ли, следващия път ти отвръщат с отказ — и не само те, ами цялата им гилдия на голямо разстояние околовръст, дотолкова са сплотени. А при моите обстоятелства подобно препятствие би се оказало последната сламка. Дори това да бе последното ми пени, по никой начин не бих могъл да встъпя в кръга на английските философи в качеството си на несъстоятелен длъжник.

Ето защо се осведомих как да стигна до магазина на господин Крос, отново изминах половината от Главната улица, отворих дървената врата и се озовах в топлото помещение. Вътре беше много приятно, отлично обзаведено, каквито са всички английски магазини, с прекрасен щанд от кедрово дърво и красиви, много модерни бронзови везни. Облъхна ме аромат на билки и подправки, докато стратегически се придвижвах по излъскания дъбов паркет, така че да се озова с гръб към пламтящия огън в камината с нейната изящно резбована полица.

Собственикът, внушителен наглед мъж над петдесет, в очевидна хармония с живота, обслужваше клиент, който, както личеше, не бързаше заникъде и облакътил се на щанда, водеше непринуден разговор. Купувачът изглеждаше около две години по-възрастен от мен, имаше подвижно живо лице и умни, макар и леко присмехулни очи под гъсти извити вежди. Облеклото му бе смесица между пуританска строгост и модни елементи. С други думи — имаше добра кройка, но в скучен кафяв цвят.