Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

— Ха! Каква нелепост! — махна с ръка той, но все пак вдигна перуката от пода и я постави на по-сигурно място върху щанда.

— Сигурен съм, че джентълменът не е влязъл да обсъжда модата — намеси се Крос. — Нищо чудно дори да желае да купи нещо. И такива случки имаме тук.

Поклоних се.

— Не. Дойдох да платя нещо. Разбрах, че преди малко сте отпуснали кредит на едно момиче.

— О, малката Блънди. Вие ли сте човекът, когото спомена?

Кимнах.

— Както изглежда, позволила си е известна волност с парите ми. Дойдох да уредя нейния… или по-скоро своя дълг.

Крос изръмжа.

— Да знаете, че няма да ви се плати. Не и с пари.

— Така изглежда. Но вече е късно за това. А и наместих счупения крак на майка ѝ, интересно ми беше да проверя ще се справя ли. Учил съм го на теория в Лайден, но не се бях пробвал върху жив пациент.

— Лайден? — обади се младият мъж с внезапен интерес. — Познавате ли Силвиус?

— Много добре — отвърнах. — Учих анатомия при него и той ми даде препоръчително писмо до джентълмен на име Бойл.

— Ама защо не казахте веднага? — рече той, отиде до врата в дъното на магазина и я отвори. Видях зад нея коридор и стълби.

— Бойл? — провикна се. — Горе ли си?

— Напразно крещите — обади се Крос. — Аз ще ви отговоря. Няма го, отиде в кафенето.

— А! Е, нищо, ще го намерим там. Впрочем, как е името ви?

Представих се. Той ми се поклони в отговор и каза:

— Ричард Лоуър на вашите услуги. Лекар. Почти.

Отново се поклонихме един на друг, а после той ме шляпна по рамото.

— Ами да вървим! Бойл ще ви се зарадва. В последно време тук сме изолирани от всичко.

По пътя към кафенето на Тилярд, което беше съвсем наблизо, той ми обясни, че закваската на интелектуалния живот в града изгубила активност след връщането на краля.

— Но аз съм чувал, че Негово Величество бил голям поклонник на науките — казах.

— Такъв е, когато успее да отклони внимание от метресите си. Там е бедата. При Кромуел кретахме някак тук, а всички доходни длъжности попаднаха в ръцете на месари и търговци на риба. Сега, като се върна кралят, всички, чието положение им позволява да вкусят от щедростта му, се преместиха в Лондон, а ние останахме тук да лапаме мухи. Вероятно рано или късно аз самият ще се опитам да си създам име там.

— Затова ли ви хрумна за перуката?

Той направи гримаса.

— Може да се каже. В Лондон трябва да си дързък, та да бъдеш забелязан. Рен беше тук преди няколко седмици — той ми е приятел, чудесен човек, — издокаран като същински паун. Замислил е пътуване до Франция и щом се върне, сигурно ще трябва да заслоним очи, като го гледаме, та да не ни ослепи.

— А господин Бойл? — осведомих се с леко попарени надежди. — Той в Оксфорд ли е решил да остане?

— Да, засега поне. Но пък той е щастливец. Има толкова пари, че не му е нужно да се натиска за доходна длъжност като нас.

— О! — изрекох с огромно облекчение.

Лоуър ми хвърли поглед, сякаш му беше ясно какво си мисля.

— Баща му беше един от най-богатите хора в кралството и горещ привърженик на стария крал, благословена да е паметта му, както е редно да му пожелаваме. То се знае, богатството се постопи, но за Бойл остана достатъчно, че да го освободи от грижите на простосмъртните.

— А!

— Чудесен човек е за общуване, стига да ви влече философското познание, което е основният му интерес. Ако ли не, няма да ви удостои с внимание.

— Вложих много усилия в някои опити — посочих скромно. — Но се опасявам, че съм новак още. Онова, което не знам и не разбирам, много превишава известното и понятното ми.

Отговорът ми изглежда му достави голямо удоволствие.

— В такъв случай ще се озовете в подходяща компания — усмихна се той. — Като прибавите всички нас, невежеството ни ще се окаже почти пълно. Но все пак оставяме драскотина на повърхността. Пристигнахме — съобщи и влязохме в същото онова кафене.

Госпожа Тилярд се приближи и отново ми поиска пени, но Лоуър я отпрати с махване на ръка.

— Я стига глупости, мадам — засмя се. — Няма да искате пари от приятеля ми за вход в този бардак, я.

Лоуър гръмко се разпореди незабавно да ни сервират кафе и хукна по стълбите към същата зала, която бях избрал при първото си посещение. В този момент бях поразен от ужасна мисъл: ами ако Бойл се окажеше онзи неприятен човек, който бе отпратил момичето?

Само че седящият в ъгъла мъж, към когото се насочи Лоуър, нямаше ни най-малко сходство с него. Вероятно следва да прекъсна разказа си и да опиша почитаемия Робърт Бойл, човека, обсипван с похвали и почести като никой друг философ от векове насам. Първото, което забелязах, бе относителната му младост. Репутацията му бе създала у мен представа, че е най-малкото над петдесет. Но той вероятно беше само с няколко години по-възрастен от мен. Беше висок, слаб и очевидно с крехко здраве. Бледото му изпито лице с неочаквано чувствена уста и непринудената осанка веднага подсказваха благородно потекло. Не изглеждаше сърдечен, по-скоро надменен, сякаш напълно съзнаваше своето превъзходство и очакваше и околните да са наясно за него. Както по-късно научих, това беше само част от историята, защото неговото великодушие и щедрост не отстъпваха на гордостта му; високомерието му в равна степен бе балансирано от смирение, знатността му — от благочестивост, а суровостта му — от милосърдие.