Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

И все пак той бе човек, към когото трябваше да пристъпиш предпазливо, защото Бойл, макар да толерираше някои твърде кошмарни създания, защото притежавали определен талант, не търпеше шарлатани и глупци. Приемам за върховна чест в живота си, че бях допуснат за известно време да общувам отблизо с него. Загубата на връзките ни бе един от най-болезнените удари, стоварвали се върху мен.

Въпреки своето богатство, репутация и произход той допускаше фамилиарност от страна на близкия си кръг, част от който очевидно бе и Лоуър.

— Господин Бойл — рече той, като се приближихме, — един италианец е дошъл да поднесе коленопреклонни почести пред олтара ви.

Бойл ни изгледа с повдигнати вежди, после си позволи мимолетна усмивка.

— Добър ден, Лоуър — изрече сухо.

Още тогава забелязах, а и в последствие се убедих, че Лоуър постоянно допуска гафове в общуването си с Бойл, като се смяташе за равен нему в сферата на науката, а от друга страна си личеше ниското му самочувствие заради по-долното му положение в обществото и по тази причина се люшкаше между фамилиарничене и почтителност, която, макар и да не бе угодничене, все пак издаваше неувереност и плахост.

— Нося ви поздрави от доктор Силвиус от Лайден, господине — заговорих. — Като разбра, че ще пътувам в Англия, предположи, че ще позволите да ви се представя.

Винаги съм бил на мнение, че препоръчителните писма представляват една от най-деликатните области на етикета. Естествено, те съществуват и ще продължат да съществуват. Как иначе непознат би могъл да бъде приет, ако не благодарение на представяне, произлизащо от почтен човек, който може да гарантира за него? Но в повечето случаи е достатъчно самото им съществуване, защото, ако изобщо ги четат, то това става след като запознанството вече се е състояло. Уповавах се на писмото на доктор Силвиус да ми осигури радушен прием, тъй като той бе също такова светило в медицината, каквото Бойл бе в химията. Все пак бях наясно обаче колко много се разминаваха в схващанията си, а и моята религия можеше да стане причина да бъда отхвърлен. Съвсем до неотдавна Англия се бе намирала в хватката на сектанти фанатици и знаех, че влиянието им съвсем не беше изчезнало — спътниците ми в пощенския дилижанс ме бяха уведомили не без злорадство за новите закони срещу нас, които парламентът бе принудил краля да подпише.

Но ето че Бойл не само взе писмото и започна да го чете, а и коментираше гласно съдържанието му, така че моето смущение нарастваше все повече. Видях, че посланието е доста дълго. Със Силвиус невинаги бяхме в пълно единодушие и започнах да се опасявам, че значителна част от писмото е неласкателна по мой адрес.

И докато Бойл четеше, създаваше се тъкмо такова впечатление.

— Хм — промърмори той. — Чуйте това, Лоуър. Силвиус пише, че вашият приятел тук е избухлив, щедър на възражения и склонен да поставя под съмнение признати авторитети. Че е дързък и умее да се инати като магаре, когато опира до интересите му.

Понечих да се защитя, но Лоуър ми направи знак да помълча.

— От семейство на почтен италиански търговец, а? — продължаваше Бойл. — Папист, предполагам.

Напълно се обезсърчих.

— Истински кръвожаден демон — четеше нататък Бойл, сякаш изобщо не забелязваше присъствието ми. — Постоянно се мотаел с цели ведра, пълни с кръв. Но пък със скалпела се справял добре и бил отличен художник. Хм…

Описанието на Силвиус ме оскърби. Да нарича опитите ми мотаене. Бях преизпълнен от пламенно негодувание. Та аз бях подходил към науките обмислено и действах, както ми се струваше, напълно логично. Не беше моя вината, че поръката на баща ми ме принуди да напусна Лайден, преди да съм довел изследванията си до някакви изводи.

И тъй като това има известно отношение към моята история, следва да обясня, че интересът ми към кръвта не беше случайна прищявка, а датираше от дълго време. Дори не помня кога бе възникнал у мен. Веднъж в Падуа ми се случи да присъствам на лекция за кръвта, изнасяна от скучен последовател на Гален, а още на следващия ден ми дадоха да прочета блестящия трактат на Харви за кръвообращението. Беше толкова ясен и прост, толкова очевидно излагаше истината, че чак дъхът ми спря. Оттогава никога не съм изпитвал нещо подобно. Ала дори за мен беше ясно, че въпросната истина е непълна. Гален е показал, че кръвта тръгва от сърцето, циркулира из цялото тяло и после се връща, откъдето е тръгнала. Само че не е установил защо се движи, а без отговор за причината науката няма особена стойност. При това не е извел от наблюденията си никаква терапевтична полза. Навярно наистина дръзновено, но с предълбока почтителност посветих много месеци в Падуа и почти всичкото си време в Лайден на изследването на този предмет и непременно щях да доведа докрай някои важни опити, ако синовният ми дълг не ме бе пратил в Англия.