Йен Пирс - Пръстът, който те сочи

По тази причина може да се смята за голяма моя заслуга, че след подобна гощавка все пак посетих пациентката си. Не помня как съм успял да подредя нужното в чантата си и да се довлека до мизерната къщурка. За щастие момичето не беше там — нямах никакво желание да възобновявам познанството си с нея, но пък за майката отсъствието ѝ си беше беда, тъй като имаше остра нужда от грижи. Хрумна ми, че това никак не се съчетаваше с дъщерната преданост, за която говореше старицата.

Беше поспала, всъщност още бе сънена, напоена от дъщеря си с някаква сътворена у дома отвара за успокоение, при все това явно твърде ефикасна. Но и така жената изпитваше немалки страдания: изпод превръзката ми беше пробила гной и се беше спекла над раната. От нея се разнасяше смрад, която силно ме разтревожи.

Снемането на бинтовете се оказа бавна и неприятна работа, но накрая я приключих и реших, че ще е разумно да оставя раната да подиша на въздух, тъй като бях запознат с теорията, че стегнат съгреваещ компрес по-скоро може да способства за загниването, вместо да го възпрепятства. Знам, че такъв възглед безспорно противоречи на възприетата лекарска практика и готовността да подложа раната на възможното въздействие на зловонни изпарения би могла да се сметне за твърде дръзка. Ще кажа само, че опитите, проведени в последствие с други пациенти, оправдават подобен способ. Дотолкова бях погълнат от задачата си, че не чух нито скърцането от отваряща се врата, нито тихите стъпки зад гърба си, та когато Сара Блънди заговори, подскочих стреснат.

— Как е тя?

Обърнах се. Гласът ѝ звучеше кротко и тя се държеше по-пристойно от преди.

— Никак не е добре — отвърнах без заобикалки. — А ти не би ли могла да се грижиш по-добре за нея?

— Налага се да работя — каза тя. — Сега, когато майка ми нищо не припечелва, положението ни стана още по-тежко. Помолих няколко души да я нагледат, но явно никой не се е отбил.

Изсумтях нещо неразбрано, леко сконфузен, че не съм се досетил за тази проста причина.

— Ще оздравее ли?

— Рано е да се каже. Ще оставя раната да позасъхне, после отново ще я бинтовам. Боя се, че развива треска. Може и всичко да се размине, но това ме тревожи. Проверявай на половин час не се ли усилва треската и колкото и странно да звучи, завивай я добре.

Тя кимна, сякаш ме разбираше, макар че за такова нещо и дума не можеше да става.

— В случай на треска — взех да обяснявам снизходително — се действа или с подсилване, или с противопоставяне. Подсилването довежда болестта до предела ѝ и я прогонва, като освобождава пациента от причината. Противопоставянето я възпрепятства и търси възстановяване на естествената хармония на тялото. Така че на високата температура може да се противостои, като се поставя лед на болния и той бива обтриван със студена вода, или пък обратното — бива добре завит. Избирам второто, тъй като тя е много отслабнала и по-силно лечение може да я убие, преди да подейства.

Тя се приведе и старателно зави отвсякъде майка си, а после с неочаквана нежност приглади косата ѝ.

— На мен самата ми се искаше да направя точно това — каза тя.

— А сега имаш за него и моето одобрение.

— Да, наистина съм щастливка — промълви, погледна ме и улови подозрение в очите ми. — Простете, господине. През ум не ми е минавало да ви нагрубявам. Мама ми разказа колко умело и грижливо сте се отнесли с нея и двете сме ви дълбоко признателни. Искрено моля да ме извините за дръзките думи. Много се боях за нея и бях обидена, задето се отнесоха така с мен в кафенето.

Махнах с ръка, странно трогнат от виновния ѝ тон.

— Нищо, нищо. Но кой беше човекът, с когото разговаря там?

— Едно време работех у тях — отговори тя, като все още не откъсваше поглед от майка си. — Винаги бях добросъвестна и старателна. Вярвам, че заслужавах по-добро отношение.

Тя ме погледна и се усмихна с такава кротост, че почувствах как сърцето ми се свива.

— Но както се вижда, приятелите ни отхвърлят, а ни спасяват непознати. Още веднъж ви благодаря, господине.

— Няма защо. Само не очаквай чудеса.

В един миг се озовахме на границата на друга, по-голяма близост — тази странна девойка и аз, — но мигът отмина също тъй внезапно, както бе настъпил. Тя се поколеба, преди да заговори… и вече беше късно. Сега и двамата се постарахме да възстановим подобаващи отношения и се изправихме.

— Ще се моля за чудо, макар да не го заслужавам — каза тя. — Ще дойдете ли пак?

— Утре, стига да успея. Ако се влоши, потърси ме при господин Бойл. А сега, относно плащането… — продължих забързано.